„Да заминеш – ето една дума, която твърде рядко бива осъществена на дело. Думите не бива да се мечтаят, а да се живеят.”
Този кратък цитат на един от любимите ми френски писатели Фредерик Бегбеде неведнъж ми е давал повод за размисъл. Ние хората сме винаги различни и в същото време сме така еднакви. Дишаме, трудим се, правим планове, печелим пари, усъвършенстваме се всеки ден. Понякога си позволяваме лукса да мечтаем. Поставяме си цели и ги постигаме, но сякаш най-големите ни мечти си остават непостижими. Гледаме на тях като нещо, което може да ни се случи в далечното бъдеще и ги складираме някъде дълбоко в подсъзнанието ни. Проблемът ни е там, че сме твърде погълнати от ежедневието си и се страхуваме да напуснем състоянието си на комфорт. А съгласете се - във всяка една мечта се крие доза безрасъдство.
Обичам да пътувам.
Това ме кара да се чувствам жива. Обичам да сравнявам различните култури, различните градове, различните навици, различните хора, различните улици... Всичко което е различно ме кара да се вълнувам и чувствам очарована от живота. Смятам, че ние хората сами поставяме рамки на собственото си съществуване, а животът е нещо необятно и заслужава да го опознаваме от хилядите му гледни точки всеки ден.
Звучи ли ви всичко това като нещо невъзможно? Аз пък смятам, че всичко зависи само и единствено от Вас. Зависи от това дали сте готови и колко силно искате то да се случи.
Бихте ли напуснали работа утре? Ще продадете ли апартамента си? Ще кажете ли на родителите си: „заминавам и не знам дали ще се върна”? Ето, това вече е трудната част. Да заминеш е лесно.
Обичам да пътувам.
Знам, че един ден няма да се върна. И не защото не обичам родителите си, малката си уютна стая с червената стена, домашна лютеница, кисело мляко, България...Няма да се върна, защото искам да опозная света, а имам само един живот за това.
Няма да действам като по филмите. Няма да хвана първият полет, за който има евтин самолетен билет. Знам точно къде искам да отида и което е по-важното – защо искам да отида там.
Продължавам разсъжденията си с малко глобални факти. На Планетата Земя живеят близо 7 милиарда души и съществуват 193 международно признати суверенни държави. Ще се съгласите, че това прави изборът на моята дестинация доста труден.
Може би много от вас биха избрали някой екзотичен остров. Сейшелите, островите на Фиджи, Таити във Френска Полинезия или пък „Острова на хилядата храма” (Бали), със сигурност биха предложили гледки спиращи дъха и биха ви накарали да забравите за всичко.
Представете си само... Кадифен пясък, слънце, кристални води, спокойствие, уединение и хармония. Портокалови дръвчета, кокосови палми, както и стотици нови представители на флората и фауната, които не сте подозирали че съществуват досега. По цял ден може да се наслаждавате на всичко това.
Стоп! Колко време смятате, че ще издържите?
Да погледнем от друга гледна точка. Робинзон Крузо е прекарал цели 28 години от живота си на такъв един остров и отчаяно се е борил да се измъкне оттам. Героят на Даниел Дефо попада на място, където цивилизация и природа влизат в двубой помежду си.
За добро или лошо живеем във векът на технологиите, на индустриализацията, урбанизацията и други такива сложни думи, с които най-общо искат да ни кажат, че човекът вече трайно и необратимо е откъснат от природата и приобщен към цивилизацията.
Не ме разбирайте погрешно, не че не мечтая да отида на някое от тези райски кътчета, но само с двупосочен билет или най-малкото ако знам, че няма да имам злощастната съдба на корабокрушенец.
Замислих се, че моята дестинация може да бъде едновременно желана от милиони хора и същевременно много по-практична. Какво ще кажете за Париж? Градът на изкуството и музеите, пищните дворци, хубавото вино, добрият вкус, непринудената женска красота, стилните мъже. Градът на любовта. Градът на Мане, Дега, Реноар, Бодлер, Жорж Бизе, Софи Марсо, Люк Бесон и т.н. Градът на Айфеловата кула, Сена, Шанз-Елизе... Списъкът е безкраен. Това е градът-мечта.
Вярвате ми нали? Това са всеизвестни факти, които всеки втори човек би потвърдил. Но искам да споделя и някои свои лични впечатления от моята среща с Париж. Живеем в свят на лесносмилаемите факти, неограничената информация, елементарнатите потребности на консуматорско общество и лесните начини за
манипулация. Далеч съм от мисълта да развенчая бляскавата слава на един град или още по-малко искам да огорча парижани, но не мога да не призная, че лицето на Париж не е толкова аристократично и разкошно, както биха ви го представили в „Lonely Planet”.
Когато влезете в Лувъра установявате, че няма да ви стигне седмица, за да го разгледате. Чувствате се така незначителен пред платната на велики художници, които заемат цели стаи от двореца. За сметка на разточителството на някогашната френска аристокрация, за днешните парижани да живееш в апартамент по голям от 20 квадратни метра е наистина лукс. Трябва да споменем и, че за да го наемете обикновено се борите с 10 до 15 кандидата. Накрая трябва да добавим, че след като сте се примирили с 20-те кв.м. и сте успели да преборите конкуренцията от потенциални наематели ще трябва да сте готови да отделяте по 600-800 EUR на месец, за да живеете в гетото. Ходили ли сте някога в северната част на Париж? Ако не сте, значи не сте видели и другото му лице. Далеч от леснодостъпният разкош ще откриете квартали, които биха преобърнали представата ви за френската столица.
Осезаемо може да почувствате липсата на достатъчно пространство и във всяко симпатично френско ресторантче. Без проблем може да чуете дори шепотът от съседната маса.
Ако не сте от френскоговорящите, то със сигурност в Париж ще ви се случи да попаднете на онази снизходителна усмивка на хора, които много добре разбират какво им казвате и същевременно упорито отказват да разберат, че английският е общоприет език в повечето страни в Европа, както и че нямате нищо общо със 100 годишната война.
Париж е една огромна смесица от хора. Въпреки че Франция е една от най-социалните държави, за които може да се сетите, разделението между хората и това, че голяма част от французите не приемат „различните” се чувства навсякъде.
Качете се в първото за деня парижко метро. Пет часът сутринта е времето през което вие и още двама до трима души ще сте единствените бели в метрото. След осем часът вътре няма да видите тъмнокожи. Ще забележите предимно добре облечени делови дами и безбожно скъпи мъжки костюми. Личен опит.
Разбира се познавам и много симпатични парижани. Във всеки един град, който посетите може да откриете и хубавото и недотам хубавото.
Париж е град на контрастите: на мащабните музеи и тесните квартири, на великите личности и малките хора, на изкуството и грозотата, на черното и бялото.
И така мога да ви разказвам за още доста места, но има едно място където искам да остана. Градът, който ме плени не със сгради, музеи, картини, паметници, църкви и площади. Градът, който отидох да покоря и за първи път той успя да покори мен. Една емоция с аромат на сангрия и магически фонтани от музика - Барселона.
Барселона е градът , който след като бъде посетен остава в сърцето ви за цял живот. Прекарах 10 дни там. И през тези 10 дни ми се случиха невероятни неща. Опознавайки улиците на града и запечатвайки в съзнанието си и най-малките детайли вече знаех - това стана моят град.
Барселона предлага всичко: уникална архитектура (заради Гауди), много история, култура, хора с позитивна нагласа, забавление, плаж и много слънце. Перфектните месеци за посещение са юни, юли и август. Тогава градът от 2 милионен нараства до 4 милиона и това създава невероятна атмосфера.
Смятам да ви спестя информацията за класическите забележителности като Рамбла, къщата Батио, Саграда Фамилия и още безброй други, за които може да намерите достатъчно писания. За мен по-важното е да се опитам да ви предам онзи специфичен дух на Барселона, който постоянно разпалваше апетитът ми за живот. Това е изключително жив град, в който постоянно се случва нещо и по някакво стечение на обстоятелствата и ти винаги участваш. Дори да пътуваш сам, там никога няма да се почувстваш самотен. Разбира се, че за да успееш да се впуснеш в естествения ритъм на града трябва да имаш желание да излезеш от рамките на типичния турист, който непременно трябва да се снима пред сграда на Гауди или пред стадион „Камп ноу”. Аз определено излязох от тези рамки и за мен всеки ден беше като приказка. Никога не знаех как и по какъв начин ще премине и по какъв начин ще приключи деня ми. Когато се оставиш съдбата да те води, а не плана на някоя туристическа агенция, започват да ти се случват приказни неща, за които само може да мечтаеш.
Накратко нещата, който успях да преживея в Барселона:
Престой в хостел с 16 човека в една стая;
Сприятеляване с хора от над 10 държави;
Пеещите фонтани (един спектакъл от вода, музика и светлина, който те оставя безмълвен пред творението на едни от най-добрите инженери и архитекти в Европа);
Една вечер в компанията на хора, изпуснали последното метро (китари, алкохол и невероятна атмосфера);
Вечер из нощните барове до плажът Барселонета;
Престой от няколко дни в къща, в един от най-богатите квартали на Барселона, където мой домакин беше местен сърдечен хирург;
Couchsurfing party-та с над 200 човека от целия свят.
Започнах с мисъл на любим писател. Ще завърша с друга, този път от един важен за мен филм – „Яж, моли се и обичай”.
Има един чудесен италиански анекдот за един бедняк, който всеки ден ходел на църква и се молел пред статуята на един велик светец: „Моля те, моля те, моля те, нека спечеля от лотарията!” Накрая изнервената статуя оживяла, погледнала го и казала: „Сине мой, моля те, моля те, моля те, купи си билет!”
Смятам, че когато наистина искаме нещо в животът ни да се промени, трябва да действаме. Дори да е трудно понякога да вървите срещу течението, не се оставяйте то да ви носи. Промяната е хубаво нещо и трябва само да имате смелостта и желанието да направите първата крачка.
Comments
Post a Comment