В този пътепис ще ви разкажем за един динамичен и вълнуващ уикенд, който ни научи как се достигат нови върхове - с воля, желание и вяра.
Групата за Олимп се сформира съвсем ненадейно и без много предварителни уговорки. Аз, Цветан, Мишо - наш добър приятел (и между другото много добър зъболекар) ;) и Иван, който беше сърцето на нашия малкък отряд потеглихме в петък малко след 13.00 часа на обяд от София.
Ден I – 20.07.2012
Всичко вървеше като по мед и масло до момента, в който установихме, че имаме проблем със задното колело на автомобила и се наложи да го върнем в сервиз. Разбира се гледайки от светлата страна на нещата се радвахме, че това се случи на излизане от София, а не някъде насред Гърция. Лошото – когато отново бяхме готови за път беше станало към 17.00 часа и на всички ни беше ясно, че сериозният ни план за петъка напълно пропада.
Маршрутът, който бяхме наредили за петък мога да нарека само по един начин – като за олимпийци :) Бяхме предвидили, че пътешествието ни ще ни отведе до Литохоро. Това е курортно градче в подстъпите на Олимп, което поставя и началото на маршрутът към планината. След това трябваше да стигнем до местността Приония където да оставим колата и да продължим с няколко часов преход, за да стигнем до хижата Refuge “A” - ”Spilios Aghapitos” (Спилиос Агапитос). Там щяхме блажено да разпънем палатките и да прекараме петъка под звездното небе на гръцките титани.
Да, но как да ви кажа, нещата се развиха малко по-различно. В 17.30 ч., излизайки от София вече изобщо не ни пукаше докъде ще стигнем в това начинание. Често в такива моменти обичам да се сещам за мисълта: „Животът е това, което ти се случва, докато си зает да правиш други планове”.
В пълен унисон с тази сентенция по пътя си решихме да спрем в Кресненското ханче на международен път Е-79. Това което ми хареса на това място е хубавата гледка, която се открива към р. Струма. Според Иван, който е посещавал ресторантчето многократно, нещата до неотдавна са изглеждали и по-добре от към обслужване и кухня, но пък гледката и местоположението му си остават неповторими.
„Старо Кресненско Ханче”
И така съвсем небрежно покрай хапването и невероятните разкази за безбройните планински приключения, в които е участвал Иван стигнахме до Литохоро, което се намира на 90 км от Солун. Разстоянието София-Литохоро е 388 км. Времето за което изминиахме маршрута - 7 часа.
Тъй като пристигнахме около полунощ не можахме да придобием много ясна първоначална представа за облика на малкото градче, в което живеят под 7 000 души. Това което ни направи впечатление е, че в петък животът тук кипи с пълна сила. Заведенията преливаха от хора и явно Литохоро не е притегателен център само за планинари. Местните хора живеят типичният за гърците спокоен и безгрижен начин на живот. Чак като ги гледаш и си мислиш „Дай Боже всекиму такава криза” :)
От Литохоро до местността Приония, която е отправната точка, от която започва маршрутът за Олимп има още 18 км асфалтиран път. Вече се бе стъмнило и смелите ни начинания се изчерпваха до тук като за първи ден :) Малко след като излязохме от градчето встрани от самия път видяхме една дървена постройка, зад която имаше и полянка. Така и не разбрах какво имаше точно тук – май беше нещо като туристически информационен център. Важното бе, че по това време нямаше никой и опънахме шалтетата и чувалите направо на циментовата площадка, която гледаше към шосето. Решихме, че е твърде топло и е безмислено да разпъваме палатките на поляната.
Все още без ни най-малко съмнение, че ще успея да покоря Олимп заспах спокойна и щастлива под открито небе :)
Ден II – 21.07.2012
Ставане в 5.00ч., събиране на чували и отново на път към Приония. Гледката надолу към светлините на града и розовото небе над нас бяха вълшебни. Нямах търпение да започнем с изкачването.
В 6:30 часа сутринта вече бяхме на паркинга. Загубихме малко време в хапване на сандвичи и аранжиране на минимум багаж. Трябва да знаете, че качването на Олимп с планинска раница ще бъде мисия невъзможна. Като писанията на онова момче, на които бяхме попаднали на скоро и което беше тръгнало да покорява божествените върхове с китара на гърба си :) Минимумът багаж, който носех в малката си раничка и който смятах за абсолютно необходим се състоеше от следното:
1.Вода. Това е най-основното, тъй като проблемът с водата е голям. Има чешма на хижата, но след 2100 метра ако нямате запаси ще попаднете в доста неприятна ситуация. Носех 1.5 L + бутилка от 500 ml.
2.Слънцезащитен крем. Може и да мислите, че това е доста кифленско, но повярвайте ми – слънцето е толкова безмилостно, колкото и самите богове :) 50 + фактор. Ако сте с по-матова кожа, а не като мен – може да минете и с по-малко.
3.Слънчеви очила.
4.Камера. Цветан без малко не ми забрани да я взема понеже смяташе, че багажът ще стане твърде тежък, но как бих могла да я оставя. Та нали без снимките си губя 50 % от разказа си :)
5.Сандвичи. Бяхме си накупили много кашкавал, сух колбас и чубрица. Оoo и една компактна бутилка „Heinz”. Свършиха чудесна работа :)
“Местността Приония – 1100 метра надморска височина”
В самото начало на Националния парк Олимп има карта, която с любопитство изследвахме.
„На входа на Национален парк Олимп”
Тук е моментът да ви представим визуално в какво се забърквахме :) Ето как изглеждаше амбициозният ни маршрут. От Приония трябваше да достигнем до Refuge “A” - ”Spilios Aghapitos” (2100 метра), след това да следваме маршрут Е4 до връх Скала (Skala) – 2866 метра и от там да хванем маршрута, който да ни отведе до най-високият връх на Олимп: Митикас (Мytikas) – 2917 метра.
„Планината Олимп – карта”
Маршрутът Приония - Refuge “A взехме за 2:30ч. Пътят е подходящ и за хора, които нямат опит с планините (точно като мен) :) Много често има поставени стълби, направени от стволове на дървета. Изморителна евентуално може да бъде само дължината на маршрута. Тук няма да имате проблеми от към техническата част. Ето и малко снимки от пътя ни до хижата:
Растителността на Олимп е представена от смесени гори – широколистни, иглолистни дървета, тук-таме красиви цветя. След 2400-2500 метра растителността вече е заменена от истинският характер на Олимп – величествени планински склонове и непристъпни върхове. Изглежда наистина божествено :)
"Далечен план на вр. Митикас, а вдясно от него
се намира вр. Стефани (2905 м.) – само с няколко метра
по-нисък, но много по-труден за изкачване."
Но преди да преминем към същинският олимпийски маршрут да хвърлим един поглед на хижата Refuge “A” - ”Spilios Aghapitos”.
Хижата се намира на 2100 метра надморска височина. Изключително чиста, подредена и приветлива, Спилиос Агапитос прилича повече на малък семеен хотел, отколкото на хижа. Може би това се дължи на факта, че гърците винаги са опазвали това което имат или пък на факта, че хижарката е всъщност немкиня с гръцки корени, която е въвела строги правила и ред на това място. Това мисля, личи и в снимките, които всички ние направихме.
Нормални цени, помещение с пералня машина, много поддържан санитарен възел. Нощувката ви ще струва около 10 евро. Смятаме че това е сума, която си заслужава да дадете имайки предвид удобствата, които предлага Спилиос Агапитос. Не на последно място тук може да срещнете хора от различни крайща на света и да завържете добри познанства с алпинисти или пък просто обикновени любители на планината като мен.
Часът е 10.30 сутринта. Отпочинали сме, изпили сме по едно фрапе и поемаме към следващата цел – връх Скала. Маршрутът ни върви по Е4, а по пътя има обозначения от къде може да се мине към Платото на музите.
„Платото на музите на час и половина път”
„Ние продължаваме напред и нагоре”
За съжаление в един момент Цецо реши, че ще се върне в хижата. Беше ми тъжно, че трябва да продължим без него, но реших че ще вървя докъдето мога и си взехме довиждане.
Постепенно растителността започва да оредява, но изкачването по каменистата пътека става безпроблемно. Общо взето маршрутът до Скала е подходящ за съвсем обикновени турсти (ехо говоря за себе си), които се намират в добра физическа форма. Ето и малко снимков материал, подкрепящ тезата ми:
Към 12.30 на обяд достигнахме Скала (Skala) – 2866 метра. Той е кръстопът към върховете Митикас и Сколио. На върха има табела с информация за надморската височина, както и указания относно техническата трудност на Митикас.
"Гледка от връх Скала на запад - връх Сколио (2911м)"
На самия Скала, както можете да предположите, беше стълпотворение. Хората похапваха, мотаеха се горе... Чуваше се повече българска реч, отколкото гръцка :) Не беше трудно да се слеем с тълпата, нарязахме няколко домата и обядвахме там :)
Но истинската ни цел си оставаше там – Митикас се извисяваше високо в безоблачното небе и ни очакваше. Трябва да спомена, че Зевс бе милостив и бяхме огромни късметлий по отношение на метеорологичните условия. Такова време на Олимп според по опитните планинари не се вижда често.
"Върхът ни очаква, а високо горе
като едни малки точици са хората"
като едни малки точици са хората"
"Поглед към Митикас от връх Скала"
При тази гледка аз също изявих желание да си остана на Скала и да изчакам там Мишо и Иван. Много се разколебах. За загубата на кураж спомогна и това, че самото начало на маршрута, който тръгваше от самия връх Скала представляваше един тесен улей, който никак не ми се виждаше приятен.
"Началото на пътя"
Иван ми помогна страшно много в този момент. Много съм му благодарна за това, че ми вдъхна малко вяра. Имах нужда точно от това.
Търгнахме тримата съвсем бавно да драпаме по камъните. Лошото е, че Митикас е доста отвесна скала, но пък хубавото е че камъните са стабилни и имате захват, за да се катерите. Една огромна насечена скала, която трябва да изкачите. Най-голяма опасност представлява това, че някои от слизащите от върха ако е по-невнимателен може да събори камъни, които могат да се окажат смъртоносни за пъплещите нагоре по улея. Ние се възползвахме от това, че и без това бяхме страшно закъснели и бяхме едни от последните ентусиасти за качване и изчакахме и последните точици горе да се спуснат надолу към Скала. Точно поради тази причина, доколкото знам, хората тръгват от хижата Спилиос Агапитос много рано сутринта /към 5.00 часа/, за да могат да избегнат тълпите и да бъде по-безопасно. Само че си мисля, че това е станало толкова популярно, че в 10 часа сутринта на върха сигурно е като на манифестация. Щастлива бях че нещата се случиха точно по този начин.
Ето малко снимки от пътят ни нагоре. Повечето не съм ги правила аз, тъй като бях прекалено заета да използвам активно всичките си крайници :)
"Нещата изглеждат доста страшничко,
но това е само заради ъгъла на снимката":)
"Тук не се издавам, но всъщност
вече краката ми лекичко треперят" :)
На едно място от маршрута се стига до една скала, която трябва да заобиколите и точно там е поставено метално въже с цел по-лесно преминаване. Е да ама мен това въже много ме притесни. Не виждах какво има от другата страна и помислих, че за да го сложат там сигурно е доста страшно. Това беше вторият момент, в който бях готова да скоча (е добре де, не буквално) да си ходя обратно. Отново си теглих една наум и отново, не без помощта на Иван, продължихме цялата група напред.
"Иван търпеливо ме изчаква"
"Поглед отдолу към нашата крайната цел.
Вече сме съвсем близо."
Вече сме съвсем близо."
Последни метри. Вече минава 15.00 ч. и най-после сме на върха. Аз съм толкова щастлива, радвам се като малко дете на бонбони и всички се снимаме многократно :)
"На върха"
Изненадана разбирам, че на по-трудните върхове поставят в метална кутия книга, в която всеки може да напише по нещо и така да остави частица от себе си на това магическо място. Моя милост, невръстния олимпиец, ухилена до ушите вече стискам химикалката :) И така скромно добавихме и своите имена към списъка с хора стигнали до тук.
Слизането от връх Митикас се оказа не по-лека задача от изкачването му. Решихме да си спестим една част от маршрута и вместо да обикаляме отново през връх Скала слязохме по една маркирана пътека, която обаче представляваше един дълъг сипей. Слизането за мен бе доста трудно и не знам дали това бе най-разумното решение, но важното е че към 18.00 ч. бяхме в хижата.
На връщане успяхме да зърнем и прословутите диви кози, които явно не са чак толкова диви щом не побягнаха веднага след като ни усетиха :)
Цецо ни чакаше развеселен от факта, че на хижата се продавало невероятно домашно узо :) Без почивка тръгнахме обратно към Приония. Слизането към паркинга ми се стори много тромаво, краката ми вече отказваха и исках само час по-скоро да се опъна на шалтето и да си кажем по едно наздраве с групата.
Вече съвсем близо до паркинга, на пътеката се натъкнахме на един човек, който имаше проблеми с краката си и трябваше да му помогнем. Стъмни се, вървяхме на челници може би повече от час с много бавно темпо. Очерта се един рекордно дълъг ден.
Някъде след 22.00ч. се домъкнахме до колата и криво-ляво успяхме да се върнем до изходната точка от ранната утрин – туристическият информационен център, но този път си избрахме полянката, която беше зад постройката.
Вече май на никой не му беше до ракии и салати, бяхме адски изморени, но пък щастливи, че успяхме.
Ден III – 22.07.2012
Уикенда завърши така неочаквано, както и започна. Неделя сутринта стартира с фрапета, след това пробвахме плажът на Литохоро, накрая хапнахме гироси. Какво да ви кажа – заслужена почивка за олимпийци :)
"Пълен айляк"
:)
И така покорихме Олимп, като направихме 3600 метра денивелация за един ден, докоснахме се до домът на боговете и се насладихме на невероятните творения на природата, успяхме да се порадваме на топлото гръцко слънце и море, да си починем истински и да се забавляваме истински. Какво по-хубаво от това? :)
Comments
Post a Comment