Още със завръщането си от последното ни пътешествие доста наши приятели и познати вече питаха кога ще бъде готов новия ни пътепис. Това ни радва, защото означава, че статиите ни предизвикват интерес у вас. Тук ще се опитаме да ви предадем част от емоцията на едно от най-интересните пътувания, които сме правили досега. Не посетихме просто поредната страна, това не бе просто пътешествие до един нов за нас континент. Това бе откриването на един напълно нов свят.
Нека ви разкажем малко за Мароко…
Малко предистория…
Мароко бе отдавна мечтана дестинация. Привлечени от възможността да се докоснем до тайните на Африка, от множеството презентации за Мароко и разкази на приятели, решихме, че това е нашата следваща цел. Водена от магическите разкази на Майкъл Палин в неговия пътепис „Сахара“, който често ще споменавам тук, копнеех за мига, в който пак ще опаковаме раниците…
Великденските празници бяха идеалният момент. Шест почивни дни в началото на май, съчетани с четири дни отпуск и бонуса от два почивни дни накрая ни дадоха общо 12 дни време за пътуване.
Месец май е подходящ за Мароко, тъй като температурите все още не са непоносимо високи, но сега след завръщането си бих казала, че може би е по-подходящо да пътувате зимата – ноември/декември.
01.05.2013
Преди отпътуването, докато стягахме багажа и двамата с Цветан бяхме доста объркани. Винаги преди пътуване преговаряме кои са важните неща, винаги знаем какво да вземем с нас и какво би било излишно. Този път и двамата нямахме представа какво ни очаква.
Питах се: „Какво би било подходящото облекло ако отиваш някъде, където често се случва да се разхождаш на +45 градуса и където никак често не се случва да вали? Ок, ако ти е трудно да си го представиш, представи си, че си в пустинята…“
Не, никак не можех да си го представя. От друга страна знаех, че там където отиваме може да става и доста студено.
Палин е написал нещо, което красноречиво описваше нашата дилема:
„Мароко е студена страна с горещо слънце. Ако стоиш на сянка, може да замръзнеш до кости, но когато излезеш от нея, ще се разтопиш от жегата. „
Опитахме да вземем най-необходимото, защото пътувахме само с ръчен багаж /размери 55х40х20см; макс. 10кг/, тъй като трябваше да сме мобилни, а и чек-ирането на допълнителен багаж би оскъпило много общо 4-те ни полета.
Тук е мястото да вметна – добре е да се съобразите с факта, че отивате в мюсюлманска страна. Мароко се посещава от милиони туристи ежегодно и се опитва да изгради имиджа си на либерална държава. Въпреки това тя си остава в арабския свят, където властват консервативни морални ценности. Добре е да спазвате няколко прости правила относно облеклото. Така самите вие ще се чувствате по-удобно в кожата си.
Специално за чужденките, имаше много, на които не им пукаше особено и сякаш не правеха разлика между Маракеш и плажа в Маями. Това определено не правеше добро впечатление. Моят съвет към дамите - покажете уважение към техните традиции и най-вече към себе си като избягвате къси панталони, къси поли, разголени рамене и т.н.
Традиционното облекло, което носят мароканците (т.нар.“джелаба“) е всъщност доста мъдро решение в борбата с убийствения климат. Дългите им и широки одежди ги предпазват от жарките лъчи и оставят тялото свободно да диша.
Двете абсолютно необходими неща са шал (който да предпазва тялото ви когато положението по обед стане наистина „напечено“) и слънцезащитен крем. Повярвайте ми, дори да имате матова кожа, по принцип устойчива на продължително излагане на слънце, климатът в Африка е нещо, което не може да се обясни с думи. Неминуемо обаче, тялото ви ще го почувства.
Ден I - 02.05.2013
Намираме се в Пловдив. Часът е 10:45. Самолетът на Ryanair прибира колесниците и след 2:45 мин. пристигаме на летище Франкфурт-Хан. След около 3 часа престой, следва полет номер две: Франкфурт-Маракеш с продължителност 3:45 мин. Като сложим времето за всеки чек-ин, проверки и суетене около гейтове, този ден (както се и очакваше) премина главно в пътуване.
Кацаме на летище Маракеш-Менара около 18.00 часа. (Часовата разлика между Мароко и България е -2 часа). Сградата на летището силно ни впечатлява, има Wi-Fi и по какъвто и да е начин не се чувстваме дори и лекичко отдалечени от цивилизацията.
Първата ни задача е да обменим пари. Местната валута в Мароко е дирхам. Грубо казано 10 дирхама = 1 евро. Добре е да го знаете, тъй като всичко което се отнася до цени в пътеписа ще посочвам в дирхами.
На самото летище има обменно бюро, където може да закупите местна валута. Другият вариант е да теглите пари от АТМ машина. Специално в Маракеш има много банки, така че едва ли ще изпитате затруднения с това. Просто имайте предвид, че за всяко теглене ще ви се удържа административна такса. Ние ползвахме и двете опции.
От летището вземаме автобус, който ни стоварва директно в лудницата – площад Джема Ел-Фна. Цената на един билет с автобуса е 30 дирхама, което както и да го погледнете си е доста за градски транспорт. Другата опция е да хванете такси и да се пазарите. Нормално, таксито би трябвало да струва около 40 дирхама, но скоро ще разберете, че тук думата „цена“ е най-относителната и не-константна величина, която някога сте срещали :)
Докато Фес често е наричан „Синият град“, то Маракеш е известен като „Червеният град“ на Мароко. Скоро след като попаднете тук ще разберете защо – всички сгради са измазани в топли червеникави тонове.
И така пристигаме на площад Джема Ел-Фна. Намирахме се в старата част на града, т.нар. медина. В Мароко така се означава традиционния арабски квартал, който е ограден със стени. В късните следобедни часове Джема Ел-Фна се събужда за живот и именно тук можете да почувствате духа на Мароко повече откъдето и да е другаде. Укротители на змии, гълтачи на огньове, акробати, художници на хенна татуировки и разказвачи на истории се сливат в странен микс от хора.
Озоваваме се в бясно кипящата маса от търговци, туристи, мотоциклети, коли, коне, карети, сергии, магарета и … миризми. Носа ми беше зашеметен от стотици миризми – някои от тях приятни, а други – отвратителни, част от тях напомнящи ми за нещо познато, други – съвсем нови за мен.
Ако ме питате за първото ми впечатление от Мароко? Изпитвах смесица от чувства. Знаех предварително, че ще попадна в различен свят и бях настроена оптимистично. Когато обаче се озовахме там, насред целият този хаос, бяхме доста шокирани.
Ето какво казва Палин за Джема Ел-Фна:
„Джема Ел-Фна е нещо като цирк, театър, зоологическа градина, с подчертан нюанс на мистицизъм и примитивни ритуали. Въпреки моя апетит за странни, непознати и прекрасни неща се чувствам все повече и повече като аутсайдер, докато вечерта преваля и истерията расте, подхранвана от постоянното биене на барабаните, писъка на гайдите и воя на духовите инструменти. Повтарящият се, безпощаден ритъм изстъргва слоевете на съзнанието, докато човек или се предаде, или, както направих аз, избяга от цялата тази лудост и се върне към прекрасния свят на приятния ваканционен хотел с климатична инсталация.“
В първите часове най-стряскащо за мен беше хаотичното движение на мотоциклетите, които буквално минават на сантиметри от краката ти. Ако движението по главните улици на града ми изглеждаше просто като един голям хаос, то профучаването на мотопедите покрай нас, в малките тесни улички в медината, ми се струваше като тренировка за сетивата и винаги ме държеше нащрек. Често се случваше и някое магаре да стане причина за задръстване.
"Тесните улички на медината"
" Магаретата често се използват
за разнасяне на продукти"
Тук се намират множество хостели и денонощно щъкат туристи. Въпреки това откриването на хостел Amour d’Auberge не бе лека задача. Самата улица има множество странични малки улички, които се преплитат в нещо като лабиринт. След малко лутане намираме табелата, която ни води в Riad Amour d’Auberge.
"Riad Amour d’Auberge"
В Мароко традиционните къщи с вътрешен двор или градина се наричат риад. Характерното за този тип строителство, е че къщите са построени на няколко етажа и имат много висок таван, а в средата е разположен вътрешен двор. Целта е температурата вътре да се запази ниска и да се получи нещо като естествен климатик. Не знам точно как са успели да го постигнат, но наистина вътре винаги е проветриво и хладно. Още в първия момент, в който зърнах цветните плочки, синьо-белите стени и високите тавани, останах влюбена в мароканския бит. Невъзможно е да останете равнодушни към него.
След като се настанихме излязохме да се разходим. Вече напълно се бе стъмнило, но площадът бе по-жив от всякога. След лудите мотопеди мислех, че нищо по-неприятно от това не може да те сполети в Маракеш. Но всъщност не бях права. Търговците са навсякъде и е достатъчно само да спреш поглед за две секунди върху някоя сергия и след това вече е трудно да бъдеш оставен на мира.
Търговията в Маракеш е основното препитание на хората. Те просто излизат на улицата и продават това което произвеждат. Тук трябва да вметна, че мароканците са невероятно изкусни занаятчии. Пазарът (или както се нарича тук souk) може да ви предложи всичко, което вашето сърце пожелае. Красиво изрисувани глинени съдове, лампи, платове и кожени изделия са само част от невероятните неща, създадени от истински майстори. Да не забравяме и ръчно направените чехли без пети (наричат ги „бабучи“). Знак за качество е броят на ръчно направените бодове, които ги заобикалят.
Живеех с представата, че хората тук са по-мързеливи и като цяло не си дават много зор в каквото и да било. Оказа се, че съм сгрешила. Мароканците са трудолюбиви хора. В началото на пътешествието ни този народ ми се струваше сам по себе си толкова противоречив, а към края все повече започвах да ги разбирам.
В момента туризмът в Мароко е отрасъл, който носи огромни финансови постъпления и храни хиляди семейства. Повечето чужденци живеят с илюзията, че всичко в тази страна е толкова евтино, че е почти без пари. Местното население обаче също е наясно с това. И след като на западноевропейците им се струва толкова евтино, защо пък арабите да не вземат толкова, колкото могат от тях.
В началото това, че никъде не виждах обявени цени ме дразнеше леко. Независимо дали искате килими, бижута или храна пазаренето винаги е част от пазаруването. Преговорите обаче никак не ни вървяха. Прекалено голямата маса от туристи е направила мароканците доста неотстъпчиви. В местния бит дискутирането на цената на дадена стока може и да си е останало национален спорт, но това не важи за бледоликите европейци. Търговците от пръв поглед преценяваха платежоспособността на туристите. Наистина бяха добри в това. С лека ирония ще вметна, че спретнатата риза на Цветан не ни помагаше особено в плахите опити да преговаряме;)
След цял ден прекаран из самолетите бяхме толкова гладни, че изобщо не ни пукаше какво и къде ще ядем. Все пак известна доза предпазливост се прокрадваше в мисълта за свикналият ни към опакована храна (отговаряща на някакви измислени стандарти) стомах. Съвсем наблизо, до мястото където се намираше хостела ни, имаше едно павилионче където винаги имаше дълга опашка от местни хора и отдалеч се забелязваха камара сварени яйца в голяма купа и питки хляб. Взехме си по едно яйце и по една питка. Все още си нямахме никаква идея какви вкусни неща приготвят там. В последствие, след като загърбихме предпазливостта, това място се превърна в нашето място за хапване, а човекът, който очевидно се разпореждаше с него, Хасан, стана просто „нашия човек“.
След питките, все още очевидно изгладнели, решихме да седнем в един от големите открити павилиони на самия площад и си поръчахме тажин.
Тажинът е берберско ястие, произхождащо от Северна Африка. Тажин наричат самия глинен съд с конусовиден капак, в който могат да се задушават пиле, зеленчуци, риба. Тайната се крие в бавното приготвяне на храната, поради ниската температура, която се поддържа в съда.
глинен съд с конусовиден капак"
Останах разочарована от първия си досег с мароканската кухня, но това се дължеше на факта, че сме избрали грешното място. Огледах се и видях, че тук е пълно главно с туристи. Решихме, че оттук нататък ще се уповаваме на златното правило: ако видиш голяма опашка от местни хора, следователно там има вкусна храна:)
Пообиколихме още малко около големия площад. Поръчахме си чай, но не беше традиционният марокански чай. Бяха наблегнали на джинджифила. Почти се опитаха да ни наблъскат в ръцете някакъв мини сладкиш, който се консумирал с чая и да ни вземат 40 дирхама за това. Любезно, но твърдо отказахме сладкишите.
Преди да се приберем в хостела си взехме тривиалните тоалетни принадлежности (сапун, четки за зъби, паста), за които ни взеха 50 дирхама (=10 лв.).
Пиша ви всичките тези глупави подробности само, за да ви дам някаква бегла представа за това колко относителна е цената на всяко едно нещо тук, просто защото такава изобщо не съществува.
Прибрахме се в хостела доста изморени и единственото ни желание бе да се наспим.
Ден II - 03.05.2013
7.00 сутринта. Чудех се как мога да съм будна толкова рано, след като съм заспала толкова късно. Часовата разлика от -2 часа явно оказваше влияние и почти до края на престоя ни щяхме да се будим винаги по това време.
Денят започна с невероятно вкусна закуска, състояща се от домашно масло, сладко от праскови, хляб, палачинки, марокански чай и портокалов сок.
Мароканският чай е традиционното питие в арабския свят. Самият процес на сервиране и пиене на чая се е превърнал в специален ритуал за мароканците. Докато се изпълнява този ритуал се спазва едно просто правило – не трябва да се бърза. Мароканците често казват: „Европейците имат часовници – ние имаме времето“.
Чаят се изсипва в малки чашки, като истинските майстори в сервирането изсипват чая много отвисоко, така че в чашата се образува пяна. Това, както и преливането на чая от един съд в друг, се прави с цел да се получи необходимата химия между съставките, тъй като не се използват лъжици.
традиционното питие в арабския свят"
Още от първия си ден в Маракеш решихме да тренираме ритуала по сервирането. До края на пътуването си ставахме все по-добри и все повече се влюбвахме в тъмно зелената освежаваща напитка. По принцип и двамата сме любители на кафето, но в Мароко всяка сутрин на закуска и двамата с безразличие подминавахме каната с кафе и се насочвахме към горещия чайник. Решихме, че това е нещото, което трябва да отнесем с нас обратно у дома.
изсипват чая много отвисоко,
така че в чашата се образува пяна"
Преди закуската разменихме няколко думи с Али (единият от собствениците на Amour d’Auberge) и от него разбрахме, че сега тук е празно, защото повечето хора са заминали в пустинята. Оказа се, че от самия хостел организират пътувания по няколко маршрута, като основните варианти бяха два. Първият бе 2 дневно пътуване, което включваше Уарзазат – Аит Бенхаду – Загора, преход с камили и нощувка в пустинята. Вторият вариант включваше 3 дневен преход с 2 нощувки, чиято крайна точка беше град Мерзуга, който е доста по на изток и по навътре из пясъчните дюни.
Естествено нямаше предварително обявена цена на рекламния плакат за екскурзиите. Али ни каза, че за гостите на хостела цената по принцип е по-добра и 2-дневното пътуване ще ни струва по 45 евро на човек, а ако решим да направим 3-те дни – 75 евро на човек. Тук се включва транспорта с автобус, преход с камили, нощувката в специално направени шатри (при това доста стабилни постройки), осигурена вечеря и закуска.
Обмисляхме кой вариант би бил по-добър за нас и междувременно се запознахме с другите хора, отседнали в нашата стая: един италианец и едно момче, което живееше в столицата Рабат и беше тръгнал да пътува из Мароко. Според тях 3 дневния маршрут беше нещото, което си струваше да се направи, тъй като Загора е в самото начало на пустинята и за 2 дни няма да имаме възможност да се впуснем в истинското приключение наречено Сахара.
Най-доброто решение може би беше просто да хванем автобус от Маракеш до Мерзуга и от там да си организираме на място пътуване през пустинята на обратно. Все още обаче се чувствахме доста неопитни в преговорите, а и комуникацията с местните търговци никак не беше в наша полза, за това решихме този път да заложим на сигурния вариант и да пробваме 2-та дни.
Както се изрази Али: „Утре по това време ще пътувате за пустинята, иншалах“. Това последното стана един от любимите ми изрази, използвани от мароканците. „Иншалах“ означава „По Божията воля“ и идва да покаже, че няма нищо сигурно на този свят. Плановете, които си правим са едно, но това какво ще стане с нас докато правим планове е нещо съвсем друго.
След като решихме как ще прекараме следващите два дни от пътуването ни, посветихме този ден на Маракеш. Пуснахме се из улиците на града съвсем безцелно. Не използвахме карта, нямахме пътеводител, нямахме и цел. Исках само да направя малко хубави снимки, да добием представа за това как прекарват дните си хората, които живеят тук, да почувстваме ритъма им на живот. Исках да видя града през моите очи.
Тази сутрин Цветан беше решил да замени спретнатата риза със семпла бяла тениска . И двамата се облякохме, така че да не се набиваме много на очи с цел да избегнем постоянното внимание от страна на търговците. До някъде мисля, че това имаше ефект. Както ви казах тук бързо преценяват платежоспособността ви, а в доста случаи дори и държавата откъдето пристигате. Така че за ваше добро: забравете за лъснатите си обувки и светлосиния пуловер Mark Spenser.
риза със семпла бяла тениска"
и зад слънчевите си очила,
аз се опитвам да изглеждам
колкото се може по-незабележимо":)
Докато се разхождаме пред погледа ми попада ярко изрисуваният вход на обществената баня – Hammam. Преди, когато не е имало каквато и да е течаща вода, хората се къпели тук. Хамамът играел важна роля и като място за социално общуване.
Много хора ползват хамама и днес, въпреки че вече разполагат с баня в дома си. Това може би се дължи на факта,че функцията му е основно религиозна: преди всяка една от ежедневните си пет молитви всеки добър мюсюлманин трябва да извърши ритуално измиване на тялото си.
Без да знаем как стигнахме до едно малко площадче - “Place des Ferblantiers” (Площадът на майсторите на лампи) в близост до дворецът “El Badi”. На площада имаше няколко приятни кафенета и малки работилнички, които предлагаха всякакви видове лампи, разнообразни ръчно изработени стоки, подправки и др. Хората седяха по пейките, разговаряха, пиеха чай. Наоколо кипеше живот.
"Красивите лампи са само част от
богатия асортимент, който
предлагат мароканските пазари"
"Подправки"
"На площад “Place des Ferblantiers”
"Местните хора, заети в
разговори и пиене на чай"
Зърнахе и дворецът „El Badi”. За тези от вас, които се интересуват предполагам, че може да намерите доста информация из пътеводителите. Входът за двореца струва 20 дирхама. Беше пълно с туристи около портите и решихме да прескочим тази част.
Бяхме по-любопитни да зърнем щъркелите. „Дойде ли зимата те отлитат на далеч към топлите страни“ – често чувах аз като дете и винаги се опитвах да си представя как изглеждат „топлите страни“. Покрай стената на двореца имаше множество гнезда, от които стърчаха гордо вирнати клюнове.
В тази връзка друго основно правило: пазете се от т.нар. псевдо гидове. Често те успяват да завържат разговор с нищо неподозиращите туристи. Казват, че не искат да ви вземат пари, но накрая винаги искат някакъв бакшиш или дори се опитват да правят бизнес с вас. Те се прилепват към своите „жертви“ и опитват всичко възможно, за да ги примамят в магазинчетата, като получават малка комисионна за своите усилия. Ако в края на театъра решите, че няма да си купите нищо… Амии не знам, но предполагам, че ще ви бъдат леко ядосани:)
Бяхме напълно наясно с всичко това, но в град като този е прекалено лесно да влезеш в някоя от многобройните схеми на местните. А и трябва да им се признае – професионалисти са. Едно младо момче се появи от нищото, докато ние обикаляхме по улицата. Заговори ни, попита ни дали знаем, че в момента се намираме в еврейския квартал на Маракеш – Mellah. Всъщност нямахме идея къде се намираме.
През XIV в. когато много от евреите били подложени на преследвания в Испания, голяма част от тях намерили своят нов дом в Мароко. Те останали под специалната закрила на султана и векове наред живеели в Мellah. Името на квартала идва от арабската дума за сол, тъй като евреите често търгували с нея. Днес тук са останали да живеят много малко от тях, но въпреки това те са неизменна част от мароканското общество, известни като „хора на книгата“, поради това че са добре образовани и говорят по няколко езика.
И така нашият псевдо гид твърдеше, че не е като останалите и няма да ни иска пари за компанията си и сладките приказки и наистина не го направи. Само че в един момент се озовахме из тесните улички на еврейския квартал и той ни остави в магазинчето на негов „много добър приятел“, както сам той се изрази. Човекът продаваше главно подправки, сапуни и арганово масло, което е много популярен продукт в Мароко. Между другото с изненада установих, че малките квадратни сапунчета, които произвеждат са с изключително качество и аромат. Козметичните им продукти са изцяло създадени на натурална основа. Тук няма химикали или оцветители. Няма фабрики и лаборатории.
Нашият продавач започна да ни обяснява надълго и нашироко предназначението на всяка една от стоките в сергията си. Не мога да отрека, че ми беше страшно интересно, защото вече ден и половина попадах на едни и същи на вид неща, за чието предназначение не знаех абсолютно нищо. Осъзнах, че до сега съм живеела в заблуда относно значимостта на подправките, които ние използваме в нашата българска кухня. Открих, че нищо не може да се сравни с този нов свят на цветове и аромати, добивани единствено по естествен път. Нямаше малки пакетчета, нямаше етикети. Всичко се продаваше в огромни чували и кошници, ей така на улицата.
"Без етикети"
"Снопчета канела и естествени
багрила (червило) в купата от ляво"
Някак успяхме да се измъкнем от закътаните улички на Mellah и отново се озовахме близо до големия площад. Още се отнасяхме предпазливо към храната, която купувахме от улицата. Хлябът и варените яйца обаче бяха нещото, което постоянно консумирахме. Малките питки се продават навсякъде.
Другото нещо, с което си струва да прекалявате в Мароко са портокаловите фрешове. Никога не бяхме опитвали по вкусни портокали. А пък и поне за това не се налага да се пазарите. Явно местните са постигнали негласно споразумение помежду си и всички павилиончета на Джема Ел-Фна ви предлагат фрешове за по 4 дирхама. В последните си дни разбрахме, че цената за местните всъщност е 1 дирхам, но въпреки това нямаше от какво да се оплачем. Постоянно пиехме сокове.
който сте опитвали някога"
Плодовете тук няма да ви впечатлят на външен вид. Бананите са дребни и с кафяви петна. Портокалите, прасковите, пъпешите също са дребнички и с неправилна форма. Няма нищо впечатляващо на пръв поглед, но когато ги опитате ще разберете, че това е вкусът на истинските плодове.
Следобяда продължихме с обиколките в медината. Бяхме решили да се прибираме в хостела, но аз помолих Цветан да тръгнем по една странична уличка и естествено успяхме да се загубим из лабиринта. Тук е много лесно да загубиш ориентация, а ние и без това сме много добри в това:). Лутахме се повече от час. Междувременно пак се опитаха да ни вкарат в познатата схема с местните гидове. Този път не им се получи, но вече не ми беше толкова забавно. Медината беше изцедила силите ни.
Поне от към време мога да кажа, че първите 4 дни бяхме абсолютни късметлии. Навън беше топло, но не непоносимо. Слънцето обаче си беше все така силно и трябваше да ходя опакована с шал и да се мажа със слънцезащитен крем (50+ фактор) :)
Най-после успяхме да се доберем до хостела. Съседите ни по легло вече бяха нови. Запознахме се с един испанец, който беше доста добра компания. Хареса ни това, че той не обичаше да препуска от град в град. За него бе важно да отдели достатъчно време за конкретно място, с риск дори и да му омръзне. Просто хващаше камерата и тръгваше по улиците без посока и ясна цел.
След кратката почивка вече се чувствахме достатъчно силни, за да се впуснем отново в лудницата. Втората половина на деня обаче решихме, че ще прекараме извън стария град. Причина за това бе и желанието ни да стигнем до „Gare de Marrakech”, за да вземем разписание за влаковете и да се ориентираме за цените им. Още не бяхме тръгнали за пустинята, но продължавахме да бъдем жадни да посетим нови места.
Веднага след като се отдалечихме от Джема Ел-Фна всичко някак си стана по-спокойно. Завъртяхме се на площада около най-голямата джамия в Маракеш – Koutoubiya. Джамията, която не-мюсюлманите могат да видят само отвън, е основна забележителност за града.
Този ден сякаш нямаше край. Продължавахме с интерес да наблюдаваме хората по улиците. Постоянно сравнявахме, анализирахме, споделяхме, всичко което ни правеше впечатление.
Населението на Маракеш е пъстро, като самите му пазари. Берберите (или както те наричат себе си imazighen, „свободни хора“) представляват местното население в Мароко. Те не са хомогенна група, а по-скоро сбор от много племена и отделни общности събрани под името „бербер“, които са пръснати из цялата страна.
За нас интересно бе да наблюдаваме жените. Част от тях (явно по-напредничавите) все още спазват мюсюлманските правила, но може веднага да откриете европейското (обувките, чантата). Друга част са от тези, които с Цецо наричахме „нинджи“. Целите облечени в черно, със закрито лице, дори ръцете им са скрити в дълги черни ръкавици.
Разбрах колко много е сбъркал Палин в мнението си за Джема Ел-Фна. Само човек с ограничени хоризонти би предпочел „прекрасния свят на приятния ваканционен хотел с климатична инсталация“ пред кипящия в див ритъм истински живот на площада.
Като друга съществена прилика с Европа трябва да спонемем, че пътищата в Мароко са в много добро състояние. Никъде няма дупки, асфалтът е нов. Достатъчно е само да спомена, че в последния си ден, докато пътувахме с автобуса обратно към летището видяхме как поставяха пресен асфалт на една отсечка. Тези хора работеха на 45 градуса без да мрънкат и със същото упорство и спокойствие, с което правеха всичко в ежедневието си.
Съществена разлика с Европа обаче ще откриете в правилата за движение по пътищата (ако такива изобщо съществуват). В продължение на четвърт час се удивлявах на невероятните ситуации, които се разиграваха на булевард „Mohammed V” между участниците в движението. Няма път с предимство, това че си на пешеходна пътека нищо не означава. Коли изпреварват карети, а от другата страна фучат мотопеди. По средата на платното някой внезапно решава, че трябва да направи обратен завой.
Като връх на целия този икономически проспериращ и модерен град се появи интернет парка „Arsat Moulay Abdeslam”. Пищни зелени градини, палми и машини със свободен достъп до интернет, предоставени на хората, които се разхождаха тук надминаха и най-смелите ни очаквания. Двеста метра по-надолу в медината живота сякаш се живееше някъде поне 100 години назад, а тук беше възможно да използваш безплатно компютър с интернет.
"Децата се възползват от
безплатния интернет в кибер парка"
"Gare de Marrakech"
"Gare de Marrakech"
Взехме разписание за влаковете. В главата ни се въртяха няколко идеи. Да вземем влака от Маракеш до Фес или пък да не отиваме толкова на север и да спрем в Казабланка. Но накъдето и да бяхме решили да тръгнем това щеше да стане след цели два дни, защото първо трябваше да се справим с пустинята.
Вече се стъмваше когато се върнахме обратно в медината. Ако си спомняте някъде в началото ви бях споменала за павилиончето, пред което винаги има голяма опашка и което именно тази вечер се превърна в „нашето място“. Това беше най-вкусната питка, която съм опитвала през живота си, пълна с маслини, домашна майонеза, сварени яйца и невероятно вкусна леко пикантна тяхна салата, чиято тайна, мисля, се крие в ситно нарязания салам.
Седнахме на тясната масичка в самото павилионче. Бяхме единствените там, които не са местни и със сигурност единствените, за които храната е толкова вкусна :) След това изпихме и по чаша марокански чай. Накрая се оказа, че всичко това ни струваше направо символична сума (нещо от сорта на 4 лв. за двамата).
Бях впечатлена от човекът, който държеше павилиончето. Наричаха го Хасан. Знаеше малко английски и от пръв поглед ни стана симпатичен. Беше ни запомнил от първото ни посещение и всеки път като ни видеше се усмихваше широко и питаше „How are you?”:) Беше от онзи тип търговци от старата школа. Целта не беше просто да вземе парите ти.
През един от следващите дни успяхме да отидем при него доста късно, малко преди полунощ. Вече продаваше последната му останала храна от през деня, очевидно, на едни от най-бедните хора тук. Всеки му даваше колкото има, но той не връщаше никой. Разбирате ли, той не просто продаваше. Той хранеше всички тези хора, които идваха при него.
Дългият ден се бе изнизал неусетно. Трябваше да се наспим, защото на другия ден в 7.00 часа сутринта трябваше да сме готови за пътуването до Загора.
Завършваме първата част от разказа си със залез над Маракеш.
Ако искате да разберете къде може да намерите любимото ни място за хапване, да ви разкажем за това какво е усещането да яздиш камила, къде е мястото, от което можеш да видиш най-ярките и красиви звезди, как да танцуваш заедно с берберите около огъня в пустинята и още куп други неща, хвърлете поглед и на втората част от пътеписа ни.
Comments
Post a Comment