"Когато човек каже океан, може да си представи Атлантически, Тихи или Индийски, планините може да бъдат Хималаи, Анди или Алпи, но ако искаш да кажеш пустиня, първата асоциация е Сахара." - Майкъл Палин
Ден III - 04.05.2013
Събуждаме се неприлично рано за съботен ден като днешния – 6.30 ч. сутринта. Набързо окомплектоваме багажа и прибираме всичко в моята огромна раница. Носех 60 литрова Salewa и честно да ви кажа мисля, че трябва да сменя стратегията. Изглеждам като шерпа с нея:) Вземаме най-необходимото в компактната раница на Цветан. То се състои от по една връхна дреха, няколко бутилки с вода и една-две питки хляб. Моята раница оставяме на съхранение в хостела.
Това което е добре да знаете преди да се впуснете в организирано пътуване до пустинята – автобуса спира многократно и можете да си купите каквото пожелаете, но по правило на местата, на които ще спрете всичко е с безбожни цени :) Бяхме се запасили само с вода и може би трябваше да се подготвим по-добре откъм запаси, но не остана време.
Късно, предната вечер, в хостела пристигнаха и двама австралийци – Белуин и Мич. Освен, че с тях деляхме една стая те щяха да бъдат наши спътници и в двудневното ни приключение. Още от ранни зори започнахме да се забавляваме, тъй като Белуин беше объркал леко часовите зони и бе събуден в последния момент, за да стегне багажа си. Той се оказа един от най-приятните и забавни събеседници в групата. Отворен към хората и много позитивен човек.
Както вече споменахме, мароканците не обичат да бързат и вместо в 7.00ч., човекът, който трябваше да ни отведе до автобуса се появи малко след 8.00ч. След това го последвахме из тесните улички на медината докато стигнахме нещо като пиаца, от която тръгват много такива мини-бусчета, около които щъкаха туристи. По пътя нашият организатор взе още двама души – момиче и момче от Португалия. Момчето, както се разбра в последствие, имаше британски произход и работеше в Лондон.
Преди да се настаним в автобуса имаше известно суетене, като неминуемо ще ви предупредят да не споделяте с останалите колко сте дали за това удоволствие или поне ще ви дадат инструкции каква сума да кажете, че сте платили. Това разбира се е нормално, с оглед на политиката, че всеки ще плати толкова, колкото смятат, че могат да вземат от него. Тук е мястото да вметна, че аристократите от Португалия с лондонски корени си бяха платили не като за 2 дневна, а като за 3 дневна екскурзия. Това наричам аз свободна пазарна икономика.
Останалите от групата бяха все хора с големи доходи от силно развити страни – едно симпатично холандско семейство с две хлапета, двама великобританци, които разнообразяваха живота си с пътувания до Мачу-Пикчу, Боливия, гмуркания из Фиджи и други такива места, на които с Цветан сигурно никога няма да отидем ;) Имаше и две момичета от Колумбия, които бяха много свестни. Като цяло хората не бяха лоши, но трудно успяхме да намерим общи теми с част от тях. Чувствах, че не бяха моя тип хора.
Денят ни премина главно в пътуване. Разстоянието, което изминахме, от Маракеш до Загора е 360 км. През по-голямата част от деня пътят криволичеше през Атласките планини. Те се разпростират на дължина от 2400 км през териториите на Мароко, Алжир и Тунис. Атласките планини служат като естествена преграда за въздушните течения идващи откъм Атлантическия Океан. Поради тази причина земите на запад от Атлас са плодородни, а на изток е пустинята.
Планините ежегодно привличат стотици туристи. Това е чудесна дестинация за хора, които обичат преходите и катеренето, а също и място, където можете да се наслаждавате на невероятно красиви гледки.
"На път през Атласките планини"
Следобяда, някъде около 12.30ч. пристигаме в Аит-Бен Хадду. Крепостния град (наричан още “ksar”) e включен в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Аит-Бен Хадду е поразителен пример за архитектурата на Южно Мароко. Множеството червеникаво-кирпичени постройки, укрепени допълнително с високи ъглови кули, са оградени от крепостните стени.
От крепостта се открива гледка и към някогашните гробници.
Ежегодно тук се изсипват хиляди туристи. До голяма степен мястото дължи своята слава и на това, че тук са заснети множество холивудски продукции, измежду които филмите „Содом и Гомор“, „Мумията“, „Гладиатор“, „Александър“ и др.
Разполагахме с около 2 часа за разходка, а междувременно слънцето беше достигнало най-високата си точка. Всъщност, това беше първият ден от пристигането ни в Мароко, в който наистина почувствах не само топлината, но и силата на слънчевите лъчи. Въпреки че бях облякла блуза с дълъг ръкав и бях сложила шал на врата си, пак чувствах изгарящите лъчи. Нашият гид сподели, че тази температура е съвсем нормална за него и че всъщност в момента не е горещо. Не искам да си представям какво е да попаднеш тук през юли или август.
със сувенири и подаръци за туристите"
Любопитно беше да видим как местни майстори рисуват с естествени бои, като техниката която използваха беше меко казано „странна“. Интересното беше, че комбинацията от бои, които се използваха оставяха платното бяло, докато то не бъде нагрято. След това цветовете внезапно „оживяваха“ върху хартията, за да покажат прецизно изрисувани фигури в най-малки детайли.
платното остава бяло"
след като хартията бъде нагрята"
Вече беше почти 14.00 часа, през целия ден бяхме пътували или вървели и бяхме доста гладни. Групата ни бе насочена към някакво ресторантче в новата част на града, където прекарахме поне 2 часа. Пропуснахме обяда, тъй като изпитах неприятното чувство, че за пореден път те пързалят. И ако в Маракеш това ставаше по доста по-деликатен начин, то тук на моменти си беше направо грубо. Част от аристократичните ни спътници решиха да си поръчват марокански салати с цена от 12 евро, а когато видях на какво прилича въпросното ястие (200 гр. ситно нарязани безвкусни зеленчуци), които със сигурност нямаха нищо общо с традиционната им кухня, се убедих, че това наистина ще е последната организирана екскурзия, в която участваме.
Мнението ни се затвърди напълно и през останалата част от пътуването ни до пустинята. Винаги спирахме на места, където искаха суми от по 50 дирхама и нагоре за нещо, с което със сигурност си оставаш гладен.
Потеглихме от Аит Бен Хадду следобед и се насочихме към Загора. Пътят продължаваше да се вие през каменисти местности, които се редуваха със зелени участъци от палми и огромни кактуси. Спираме за кратка почивка до коритото на някогашна голяма река, която сега е пресъхнала.
на някогашната голяма река"
през голяма част от пътуването ни"
Вече е някъде към 19.00ч. и аз си мисля, че никога няма да стигнем до камилите, които чакам да видя цял ден когато автобуса внезапно спира и ни изсипва директно сред малък керван, състоящ се от около 15-тина камили. Tе са насядали по пясъка, а около тях бавно се разхождат камиларите.
В пътеписа на Майкъл Палин, моментът когато той се качва на камила е описан по изключително забавен начин. Неговият приятел Екавик (черната камила, която му дават да язди) има доста своенравен характер и може да рита доста лошо, ако бъде ядосан:)
Всъщност опитомяването на тези животни не е толкова трудна задача. Те могат да бъдат изключително послушни и предани. Един от берберите, които ни водят към пустинята ми казва, че камилите са като хората: ако са видели добро от теб те слушат, но ако направиш нещо погрешно, то тогава е много трудно да се справиш с тях.
Малко хора знаят, какви удивителни животни са те всъщност. Нормално вървят по четиринадесет или петнадесет часа през пустинята. Топлината бива отблъсната от големите им заоблени хълбоци, така че не само не се потят, а в тази ужасна горещина могат да вървят дни наред без вода. Хората, които живеят в пустинята биха били загубени без тях.
През целия ден с Цецо сме се шегували, че очаквам да завържа ново познанство с моят Екавик. Оказва се, че яздя Муасин, който е доста послушен и явно не чувства големи затруднения да ме носи на гърба си :)
Донякъде момчето от Рабат, което срещнахме в Amour d’Auberge беше прав: Загора бе само порта към истинската пустиня. Малко съжалявахме, че не предприехме 3 дневното пътуване, за да се докоснем до сърцето на Сахара. Още повече, че след завръщането си у дома срещнахме едно момиче, което е прекарало 15 дни в алжирската пустиня. Петнадесет дни. Това вече трябва да е било истинско изпитание. Но въпреки всичко тя говореше с такъв ентусиазъм за магнетизмът на Сахара, за срещата си с туарегите, за това как живеят те. Прииска ми се да направя същото. Осъзнавах, че в най-големите трудности се раждат най-силните емоции и най-ярките спомени.
Когато стигнахме до шатрите, специално конструирани за такива като нас, вече се бе мръкнало. Разделиха ни на две групи и ни настаниха в две от тях. По същото време пристигнаха и други малки кервани, които бяха настанени в лагера от шатри.
Постройките бяха стабилни и с плътни врати, всичко бе застлано с килими, имаше дюшеци с постални одеяла за спане. Наистина се бяха постарали да ни създадат колкото е възможно по-голям комфорт и удобства.
Събрахме се за вечеря една огромна шатра. Менюто включваше супа или още т.нар. harrira (традиционна супа, която се приготвя от леща и нахут) и огромни тажини със зеленчуци и пилешко месо и разбира се марокански чай, сервиран от берберите по традиционния за тях начин.
За пореден път някой попита откъде сме и за пореден път когато казахме, че сме от България всички неловко замълчаха. Очевидно не знаеха къде се намираме на картата. И както бяхме насядали около огъня, изведнъж някой попита на чист български: „Кой каза, че е от България“. Аз и Цветан се спогледахме смаяни. Насред нищото се запознахме с Даниела – българка, която от години живееше в Холандия и също обикаляше из Мароко със семейството си. Вероятността да срещнеш друг човек от България, когато си в Северна Африка със сигурност не е голяма, но да го срещнеш не къде да е, а точно в пустинята – това вече изглежда почти невъзможно :)
в ляво от мен (със зеления пуловер)
също е от България."
Нашите домакини се бяха погрижили за това да не скучаем и освен, че бяха много талантливи музиканти ни учеха и да танцуваме. Определено успяха да създадат добра атмосфера за всички. Ето как изглежда едно обикновено парти в пустинята, без алкохол и под открито небе.
Останахме до късно, а преди да си легнем отидохме до „терасата“, за да се полюбуваме на звездите. „Терасата“ представляваше една голяма пясъчна дюна, върху която се покатерихме. Седнахме и се загледахме в небето над главите ни. Повярвайте ми, ако не сте гледали нощното небе над пустинята, значи не сте видели нищо.
Звездите светеха над нас с целия си възможен блясък и сила. Изглеждаха така ярки и толкова близо до нас, сякаш ако протегнеш ръка можеш да докоснеш някоя.
Не исках да напускам това място толкова скоро. Тепърва започвах да откривам очарователните му страни, а на другия ден трябваше да го изоставя. Разбирах защо туарегите, едни от берберските племена с номадски начин на живот, които живееха в пустинята, наричаха себе си „Imazighen“ – свободни хора. За да живееш в пустинята не можеш да си роб на нищо – нито на собствените си желания, нито на желанията на другите.
наричат себе си свободни хора“
Ден IV - 05.05.2013
На другата сутрин и двамата с Цветан се събуждаме по правило рано сутринта. Навън, на една масичка ни очаква закуската – масло, сладко от смокини, питки, чай и кафе. Хапваме набързо, правим си по няколко снимки върху пясъчните дюни, а междувременно камилите са подготвени да потеглят обратно. Муасин гордо е изправил глава и ме очаква:) Цецо е щастлив, че този път му дават възрастна камила, а не малкият Рошко (както той сам кръсти бебето-камила) :)
Този път походът с камилите е много по-кратък (около половин час), тъй като колата е стигнала по-далеч от мястото, на което ни оставиха при пристигането ни. Отново ни чака дълъг път, като сега обаче не спираме толкова начесто. Явно схемата със скъпите ресторантчета е планувана само в едната посока.
На връщане спираме в Уарзазат, като дори не отразяваме поканата на шофьора за поредния ресторант, в който можем да хапнем нещо. Информират ни, че разполагаме с около един час и се пускаме по един от големите булеварди, с единствената цел да се отдалечим от туристическата зона и магазините за сувенири и картички. Случайно попадаме на двете колумбийки от нашата група, които също са решили да пропуснат частта с хапването на предварително определеното място и те се присъединяват към нас.
Неусетно става време да се връщаме и потегляме отново. Докато пътувахме из Атласките планини времето започна да се разваля и да притъмнява. По едно време дори прокапа лек дъжд, което бе много учудващо за нас. Последното нещо, което очаквах, че може да ми се случи тук е да видя дъжд.
Привечер пристигаме обратно в Маракеш. Автобусът ни оставя на същата пиаца, от която тръгнахме предишния ден. Изморени и пълни с пясък се прибираме в Amour d’Auberge. Плащаме си за нощувката и бързаме да отидем до „нашето място“ за една стабилна вечеря. За нея съответно плащаме толкова, колкото ни струваха два сладоледа в Аит-Бен Хадду.
Хасан отново е там, отново е усмихнат и отново ни пита: „How are you?“:) Ако искате да го намерите просто тръгнете от площада Джема Ел-Фна по улица Riad Zitoune El Kdim. Не много далеч от началото на улицата ще видите от лявата си страна фризьорски салон – Sallon de coiffure Barbier. Ето как изглежда той:
Точно срещу него от дясната си страна ще видите малката сергия, където вечер винаги е пълно с гладен народ.
Уморени от този дълъг ден заспиваме бързо, а за следващия ден сме решили да напуснем Маракеш. Изобщо не подозираме обаче, колко трудно ще се окаже това.
Ден V - 06.05.2013
Ставаме рано сутринта, стягаме багажа си, закусваме на бързо и се сбогуваме с двамата австралийци – Белуин и Мич.
Готови сме да потеглим към следващата си цел – Есауира. Наричан още „вятърният град“, столицата на художниците, или с името, което му дават португалците през XVI век - Могадор - градът има много имена. Това как ще го наричате зависи от това как гледате на него. Това място е рай за сърфисти, художници и хора, които искат да избягат от големия град.
Решението ни да заминем за Есауира беше предопределено на първо място от това, че градът ни бе препоръчан няколко пъти от различни хора, като място изпълнено със спокойствие, където можеш да избягаш от лудницата и на второ място ни спечели това, че е крайбрежен град. Щяхме да видим Атлантическия океан, да разпуснем на плажа и се надявахме да срещнем нови свежи хора.
Любезния персонал на хостела ни даде информация как може да стигнем до автогарата с автобуси на „Supratours”. Автогарата се намира на гърба на „Gare de Marrakech”, където вече сме били, така че не ни е трудно да се ориентираме. Казват ни, къде се намира и втората автогара „C.T.M.”. От там също има редовни автобуси до Есауира, може би не толкова луксозни като на „Supratours”, но със сигурност по-добри от междуградските автобуси в България.
Малко преди 12.00ч. вече сме стегнали багажа, нарамваме големите раници, сбогуваме се с хората в хостела, като резервираме последната си нощувка в Amour d’Auberge за четвъртъка (9ти май), тъй като на 10ти след обядa напускаме Мароко и полетът ни отново е от Маракеш.
Още от момента когато си подаваме носовете навън жегата направо ни поглъща. Днес е най-горещият ден, откакто сме пристигнали. Температурата е около 45 градуса. Въздухът не помръдва, а лъчите направо са болезнени при досега си с кожата. По теб няма и капчица пот, тъй като няма никаква влага, но това е не по-малко изтощително за несвикналите ни с този климат тела.
На тръгване минаваме покрай „нашето място“ с надеждата да си вземем хапване за из път, но е затворено. Явно сергиите с храна отварят вечер, когато температурите стават по-поносими. Насочваме се към автогарата, като често спираме за кратки почивки. Раницата е залепнала за гърба ми и допълнително усилва чувството за горещина.
От хостела ни дадоха информация, че би трябвало да има автобус за Есауира около 14.00ч. и наистина не бяха сбъркали. Това, което не знаехме обаче е, че крайбрежното градче бе доста популярно и имаше голям наплив от посетители. Когато пристигнахме до автогарата се оказа, че не само автобус за 14.00ч. е пълен, но и че единствените свободни останали места са за последния автобус в 19.00ч.
Това означаваше да прекараме още един ден в Маракеш при температура от 45 градуса, да се връщаме с тежките раници до хостела и да уговаряме нова нощувка, да разопаковаме наново багажа и т.н. Вече се бяхме настроили за Атлантическия океан, плажа, сърфистите и изобщо нямахме желание да се връщаме назад. Нямахме желание и да прекараме следващите 5 часа в обикаляне на Маракеш с раниците.
Опитахме се да се комбинираме с още двама човека за такси до Есауира, но сумата, която искаха от нас ни се стори неоправдано висока: 600 дирхама (60 евро) за четиримата. За сравнение цената с автобус на „Supratours” за еднопосочен билет Маракеш-Есауира е 70 дирхама (7 евро). Разстоянието между двата града е около 170 км. Да не забравяме и ниската цена на бензина по тези географски ширини. Преговорите не само че не бяха успешни, а дори не ни дадоха шанс да проведем такива. Шофьорите бяха непреклонни.
Ние също решихме да отстояваме принципите си и успяхме да стигнем до другата автогара в Маракеш – „C.T.M.”. Билетите бяха малко по евтини (65 дирхама), но сценарият се повтори – нямаше никакви свободни места. Времето напредваше, а не бяхме стигнали до никъде.
В крайна сметка решихме, че е по-добре да пристигнем в Есауира късно вечерта с последния автобус, отклокото да изгубим още цял един ден в Маракеш. Върнахме се до автогарата на „Supratours” и взехме билети за последния автобус. Добре е да знаете, че тук съществува практиката багажа ви предварително да се регистрира (за което отделно заплащате по 5 дирхама на човек) и е добре да бъдете на автогарата около 30 мин. преди тръгването на автобуса. В нашия случай разполагахме с още няколко свободни часа преди тръгването, само че с раниците си бяхме като вързани. Две любезни служителки от касата за билети ни казаха, че можем да си оставим раниците в нещо като офис във вътрешната част на гарата.
Вече без големите раниците, тръгнахме да търсим нещо за хапване. Беше толкова горещо, че само след няколкостотин метра седнахме на една пейка и сме висели там повече от час.
Минаваше 16.00 часа, когато седнахме в едно ресторантче, недалеч от “Gare de Marrakech”. Поръчахме си марокански чай и за пореден път установих колко мъдри хора са арабите. Не напразно горещият чай е националната напитка в Африка. Когато пиете горещ чай тялото поема топлината му и започва леко да се поти. Изпарението на потта води до охлаждане и до регулация на топлинния баланс на тялото.
е националната напитка в Африка“
Въпреки жегата не бяхме загубили апетита си и решихме да пробваме може би второто най-популярно берберско ястие след тажина: кус-кус. Кус-кусът представлява тестено изделие, което се състои от зрънца с големина около 1мм, направени по специален начин от грис. Кус-кусът е основна храна за областта Магреб (която обхваща Мароко, Алжир, Тунис) и традиционно се сервира с различни зеленчуци и месо (пилешко, агнешко, говеждо), като всичко се приготвя на пара.
Порциите ни бяха огромни, а храната – изключително вкусна.
за областта Магреб“
Неусетно стана време да потегляме обратно към гарата. Автобусът се оказа по-добър от това, което очаквахме: нов, с климатици, нощно осветление и най-важното – с предостатъчно пространство между седалките. В този момент се сетих за автобуса по линията София-Пловдив и ме напуши смях. А още по-смешно е, че много европейци продължават да считат Мароко за страна от третия свят. Почакайте да ви разкажа и за влаковете им. Понякога хората наистина живеят в големи заблуди.
Пътуването продължи приблизително 3 часа и когато стигнахме в Есауира вече бе мръкнало. Маракешката жега бе заменена от силен океански бриз, а след пустинята всичките ми връхни дрехи бяха вече мръсни. Беше ми доста студено и тайничко си мечтаех за пералня:)
В деня преди да потеглим бяхме направили резервация за първата си вечер в Есауира. Риад „Dar el Pacha” ни бе препоръчан от испанеца, с който се запознахме на втория ден от пътуването ни (виж първата част от пътеписа). Той ни бе предупредил, че ще го открием трудно, тъй като хостела се намираше отново из тесните улички на медината, а в безистенчето, което водеше до входа, дори нямаше осветление. С помощта на един местен човек, който ни упъти, стигнахме до „Dar el Pacha”.
Хостелът имаше и добрите и лошите си страни. Може би, защото нашата стая беше на последния етаж, който беше най-занемарен или състоянието на всички бани беше такова, не мога да преценя, но от хигиенна гледна точка и двамата бихме дали негативна оценка за „Dar el Pacha”.
Баните бяха със запушени канали, доста мръсни и стари. Чаршафите в стаята ни определено не бяха от най-чистите, а аз определено не съм от най-претенциозните жени, които сте срещали. Въпреки всичко, риада изглеждаше доста внушително. Къщата беше стара и в нея се криеше някакъв особен чар. Просто собствениците не полагаха грижите, които това място заслужаваше. Големият плюс на “Dar el Pacha” беше атмосферата, която цареше тук.
„Dar el Pacha”
„Dar el Pacha”
„Dar el Pacha”
Още с пристигането си, слязохме в общото помещение на първия етаж, и се настанихме в една от нишите с големи дивани.
Именно тук се запознахме с Матео - италианец, които умееше да кара уинд сърф и от време на време даваше уроци и Лукас – германец, които работеше в спешно отделение в Дюселдорф, в момента си почиваше в Мароко и се учеше да кара сърф.
Матео и Лукас бяха едни от най-забавните и свежи хора, които срещнахме по време на това пътуване. И двамата бяха изключително спокойни и до голяма степен бяха овладели мароканския начин на живот – никога не бързаха за никъде. Лукас беше в хостела вече от 4 дни и още не бе решил, че е настъпил подходящия момент, за да се качи на голямата тераса на покрива :)
Дните им преминаваха в каране на сърф, пиене на чай и разговори. Дори ни обясниха, че всяка сутрин изминавали един и същ маршрут, за да стигнат до океана. Ако се случело да се отклонят от него, оставали доста изненадани, че са се озовали на ново място:)
Бързо станахме приятели. Намерихме много общи теми за разговор с тях и до голяма степен те направиха престоят ни в Есауира приятен и запомнящ се. Заради шанса да срещнеш хора като тях, наистина си струва да пътуваш.
Първата ни вечер в хостела премина неусетно в разговори. На следващият ден обаче, щяхме да разполагаме с предостатъчно време, за да се насладим на „вятърният град“.
Ден VI - 07.05.2013
Отново се събуждам малко след 7.30ч. Слизаме на първия етаж, където ни очаква традиционната закуска – масло, сладко, питки, палачинки и кафе. Вече не само, че бях свикнала с това, а просто го обожавах.
Този ден бе един от най-спокойните и лежерни дни от пътуването ни. След закуска се качихме на терасата, поседяхме там известно време, любувайки се на гледката.
Сякаш горещината от Маракеш вървеше по петите ни и въпреки, че сега се намирахме на брега на Атлантическия океан бризът бе безследно изчезнал. Сърфистите със сигурност не бяха доволни от това време.
По-късно през деня, когато срещнахме Лукас, той ни каза, че този ден е бил един от най-горещите дни, откакто е пристигнал тук. Денят му бе преминал главно в стоене върху сърфа, тъй като поради липсата на вятър нямаше условия за каране.
Условията за плаж обаче ни се сториха доста добри и се насочихме към брега. Тръгнахме из малките улички на медината, които много напомняха Маракеш, с тази разлика, че тук всичко бе много по-спокойно и търговците не бяха така настъпателни и активни в желанието си да продават.
Градът ми се стори по-подреден, по-чист и като цяло малко по-култивиран от дивотията на Маракеш:)
Беше вече към 14.00ч., а ние все още се мотаехме из медината. Решихме да хапнем сандвичи с фалафел, които бяха безумно вкусни. Всички продукти, които използват мароканците в кухнята си са домашни и винаги пресни. Тук рядко има хладилници и всичко се консумира веднага. Това правеше храната необикновено вкусна. В първите дни след като се прибрахме в България всичко ни се струваше ужасно безвкусно и изкуствено.
"Сандвич с фалафел, маслини и зеленчуци"
Из уличките на Есауира е пълно с изкушения: купища плодове, сладкиши (за по 3 дирхама, които са истински произведения на изкуството), beghrir (това са типични марокански палачинки, който ако са приготвени по традиционната рецепта, изглеждат целите на малки дупчици и обикновено се консумират с мед).
Ако сте любители на рибата, тук може да се радвате на огромното разнообразие от морски деликатеси, уловени от дълбините на Атлантическия океан.
Рибния пазар в Есауира, който се намира до пристанището, предлага винаги прясна риба и морски дарове.
прясна риба и морски дарове"
Пристанището е пълно с лодки, мрежи, чайки и рибари, които неуморно се трудят за своя улов.
Вече е станало към 15.00ч., слънцето пече все така безмилостно, но ние упорито напредваме към плажа. Раят за сърфистите може и да се намира тук, но не и точно днес. Почти няма вятър и условията за каране не са много добри.
наричат, се счита за едно от
най-добрите места за каране на сърф“
Плажната ивица е доста оживена. Както всичко в Африка и тук гледката е повече от контрастна: чужденките спокойно се припичат по бански, докато местните жени непоколебимо вървят забулени по плажа, придружавани от съпрузите си, които свободно се разхождат голи до кръста. Групи от момчета играят футбол на пясъка, а част от мъжете са дошли просто да позяпат. На фона на всичко това в единия край на плажната ивица се предлага езда с камили, между които се мотаят сърфисти, а аз в захлас се любувам на себеподобните на Муасин.
футбол, тъй като пясъкът е много фин
и изобщо не потъваш в него.
Когато стъпиш, сякаш вървиш по мек килим."
да делят плажа с господарите на пустинята"
Останахме на плажа не повече от час, но и това бе достатъчно, за да почувстваме силата на слънцето върху себе си. Въпреки периодично и щедро използваният фактор 50+ кожата ми бързо се зачерви. Цветан, който по принцип е доста по-устойчив на слънце, също започна да изгаря. Събрахме кърпите и потеглихме обратно към хостела.
Резултатът – не беше болезнено, но все пак мароканското слънце бе успяло да ни накаже.
Когато се прибрахме заварихме Лукас и Матео, разположили се на любимия си диван в хостела. Не пропуснахме традицията да си поръчаме голям чайник за четирима, а след това решихме да излезем всички заедно за вечеря.
Вечеряхме в ресторант „La petit perle”, който се намира на 2 Rue el Hajjali. Ако не успеете да го намерите, просто попитайте някой. Не би трябвало да е трудно да ви упътят, още повече, че ресторантчето е препоръчано от „Tripadvisor”. Поръчах си тажин с кефта (кайма оформена на малки топчета), който бе изключителен. Горещо ви препоръчвам това място. Заслужава си.
Вечерта отново приключи в хостела на по чаша чай. Времето прекарано в добра компания наистина минава неусетно.
Ден VII - 08.05.2013
Последен ден в Есауира. Закусваме рано сутринта и решаваме, че е време да се погрижим да уредим транспорта за следващата си спирка по пътя към Маракеш, а именно Казабланка.
За нас бе странно, че всеки, който чуеше за намерението ни да посетим Казабланка ни гледаше учудено и ни казваше, че като изключим Джамията Хасан II, няма нищо друго, което да заслужава особено внимание. Явно романтичният сценарий на едноименният филм от 1942г. бе направил града световноизвестен, но всъщност той не беше нищо друго освен един модерен мегаполис.
Тези факти ни бяха известни и точно заради това с Цветан искахме да хвърлим един бърз поглед на града – искахме да видим другото лице на Мароко. От гледна точка на повечето туристи, които се вълнуваха от паметници на културата и история, космополитния облик на Казабланка може и да не представляваше никакъв интерес, но случаят с нас не беше такъв.
И така, след закуска отидохме до касата на „C.T.M.”, за да си купим билети. Лукас и Матео решиха да ни придружат. С помощта на Лукас, който говореше френски успяхме да се разберем с жената на касата, която очевидно изпитваше затруднения с нашия английски:) Взехме си билети за първия автобус до Казабланка, който потегляше в 7.30ч. сутринта на следващия ден. Цената на за еднопосочен билет е 100 дирхама (10 евро). Отново ни бе напомнено, че трябва да регистрираме багажа си отделно и е необходимо да бъдем на гарата 30 минути по-рано. Тъй като щяхме да пътуваме много рано, а не знаехме как точно се стига до гарата това бе точка 1 (и може би единствената точка) от плана за днешния ден: да открием как се стига до автогарата и колко време ще ни отнеме това.
Намирах Есауира за очарователно място, но да си призная честно радвах се, че скоро ще напуснем “Dar el Pacha” и ще се завърнем в спретнатия и чист хостел в Маракеш.
Още нямаше 12.00ч., но вече усещахме мощта на мароканското слънце. Намерихме едно прохладно интернет-кафе и седнахме да пийнем по нещо освежаващо. Това бе най-странния кен, на Coca-Cola, който съм виждала до сега :)
Изписването на марката не бе единственото странно нещо свързано с колата. Къде другаде по света се виждали синьо лого на Coca-Cola? Точно така… И ние бе бяхме виждали такова до сега. Можем да си обясним този факт само по един начин: всеки град в Мароко си има свой традиционен цвят, който символизира нещо. Цветът на Мароко е бежовo, на Казабланка – червено, а на Есауира – синьо. От тук можем да си обясним и синьото лого :)
Питате се как може да научите какъв е традиционния цвят на даден град? Много лесно – такситата са винаги боядисани в цветовете на града. Пример? Казах ви, че цветът на Маракеш е бежово…
Тръгнахме от кока-колата и стигнахме до картичките. Следобеда се прибрахме в хостела и отделихме малко време в писане до близките ни хора.
от всяко пътуване" :)
След това отидохме до автогарата. Оказа се, че не е далеч от хостела, което ни зарадва, имайки предвид ранния час, в който трябваше да потеглим.
Спокойни за това, че сме осигурили достатъчно динамична програма за утрешния ден, седнахме на крепостните стени, от които се откриваше невероятна гледка към океана, за да видим залязващото слънце. Загледани в меките слънчеви лъчи, които галеха морската пяна си взехме довиждане с Есауира.
Ден VIII - 09.05.2013
Отваряме очи в 6.30ч. сутринта. Докато стягаме раниците разбираме, че не сме единствените будни в хостела. Съседът ни по легло също опаковаше багажа си и се оказа, че ще пътуваме заедно с първият автобус за Казабланка.
Пътуването е с продължителност около 6 часа и половина, така че бъдете подготвени за дългия път, както и за обичайните спирки на места с безбожни цени (платихме 5 евро за два сладоледа и мини-вафлички);)
Пристигаме в Казабланка към 14.30ч., температурата е около 45 градуса, но ние упорито сме решили да отделим няколко часа, за да съберем впечатления от мегаполиса и след това да хванем влака за Маракеш.
Класиката „Казабланка“ с участието на Хъмфри Богард и Ингрид Бергаман несъмнено извиква спомени у всеки, който помисли за този град. Но днешната Казабланка прилича съвсем малко на онази романтична версия показана във филма: индустриален град с шест милиона души, широки магистрали пресичащи сърцето му, огромни хотели, модерно метро, бизнес сгради и скъпи коли.
тук присъстват всички световни
хотелски вериги"
съвременния свят и традицията"
Богатата история на „Бялата къща“- каквото всъщност означава името на града – датира още от времето на Палеолита. Днес обаче не е останало почти нищо, което да разкаже за величието на Казабланка. Въпреки това ни бе интересно да надникнем в живота на модерно Мароко.
Нямаше как да не се впечатлим от това, че хората караха чисто нови коли, като преобладаваха Peugeot, BMW, Mercedes. Автопарка им можеше да засрами много от развитите европейски столици.
Казабланка е не само икономически център на Мароко, но и доказателство за това, че в тази страна имаше всичко – от кирпичени къщи, улични сергии и вековни джамии до модерни бизнес сгради, скъпи автомобили и луксозни хотели.
много от развитите европейски столици."
Няколкото свободни часа, с които разполагаме се изнизват неусетно и се насочваме към “Gare de Casa Voyageurs”. Всъщност това бе втората основна причина да сме тук: „пътувахме с влака Казабланка-Маракеш“ ми звучи като една от най-романтичните фрази, която човек може да произнесе :)
Реалността естествено се размина леко с представите ни. Цената за еднопосочен билет е 90 дирхама (9 евро). Влаковете са изключително просторни, с кожен салон. Единственият недостатък е, че беше страшно горещо и задушно вътре.
ми звучи като една от най-романтичните фрази,
която човек може да произнесе
Пристигнахме в Маракеш късно вечерта, отбихме се при Хасан, за да се насладим за последен път преди заминаването си на мароканските кулинарни изкушения.
Прибрахме се в хостела, в стаята, където щяхме да прекараме последната си нощ в Мароко. Още преди да напуснем тази страна осъзнахме, че тя вече ни липсва.
Ден IX - 10.05.2013
Днес летим за Берлин (за който, надявам се, ще имам възможност да кажа няколко думи в следващата ни статия), но по-важното е, че полетът ни от Маракеш е в 16.15ч., а това означава, че не бързаме за никъде.
Излизаме за една последна разходка по „Джема Ел-Фна“. Харесваме си една сергия, отрупана с подправки, и си вземаме още марокански чай и от лечебните ментови кристали.
Иска ми се да мога да взема със себе си стотици пакети от тези цветни тайни, натрупани под формата на големи конуси или пък от онези ароматни сапуни, затворени в големите буркани.
Comments
Post a Comment