Само две седмици след мароканското ни приключение идва и новото ми голямо пътуване – един месец в Съединените Американски Щати.
Повече от 500 години стотици пътешественици отнасят своите мечти и надежди в Америка. Първите изследователи от Европа са последвани от милиони емигранти, които изоставят станалите вече тесни рамки на Стария Свят.
Дали идеалът на „американската мечта“, описана за първи път през 1931г. от американския историк Джеймс Адамс в неговата „Епопея за Америка“ наистина съществува или това е просто един илюзорен образ, зад чиято маска се крие лицето на едно потребителско общество? Общество, в което, както казва Бегбеде „всичко е временно и всичко е за продан“.
Ден I 03.06.2013
Пристигането...
Обикновено не отделяме място за него в статиите си, но 12 часово-то пътуване със самолет е нещо, което не мога да не спомена тук :) Рекордът ми от 6 часовия полет до Мароко е подобрен, ура! :)
Потеглям на 03 юни от София за Варшава, където трябва да се прехвърля на друг самолет и да излетя за Чикаго. И двата полета са с Полските авиолинии – LOT. За съжаление този път Цветан не пътува с мен.
Целта на посещението ми е да прекарам известно време с баща ми, който живее от дълги години тук, и който безкрайно обичам. Никога не съм правила толкова дълго пътешествие и никога не съм стигала толкова далеч от България. С две думи това е вторият нов континент, който посещавам в рамките на един месец. 2013 се очертава да бъде една от най-запомнящите се години до сега :)
И така, полет номер 1 София – Варшава е с продължителност 1:55 мин. На летището ми издават и бордната карта за втория полет. Трябва да потегля в14:40ч. следобяд. Малко съм притеснена, защото за полет номер 2 Варшава – Чикаго имам само 55 минути, в които трябва да се оправя с трансфера. Притеснението ми се увеличава когато излитам от София в 15:00 часа, т.е. с цели 20 минути закъснение от разписанието. Учтивата стюардеса ме успокоява, че всичко ще бъде наред и ще пристигнем на време във Варшава. Кацаме в 16:10 местно време, вместо в предвиденото по разписание време – 15:35 часа. Имам точно 20 минути да хвана полета за Чикаго. Вече наистина съм МНОГО притеснена.
На изхода на самолета от кабинния екипаж ми казват, че са уведомили персонала за закъснението и ще ни изчакат. Автобуса от летището ни стоварва точно пред паспортния контрол. Важно е да знаете – не трябва да минавате от там, а трябва да гледате за големия надпис TRANSFER, където само минавате бърза проверка на ръчния багаж. След това се втурнах да търся гейт 16 (така беше написано на бордната карта), но през това време пред погледа ми се мерна надпис LOT Transfer Center и реших да попитам накъде трябва да се насоча. Добре, че попитах, тъй като междувременно бяха сменили гейта – излитах от гейт 22, а не от 16-ти.
Съвет: Винаги питайте, особено ако имате 20 минути да си хванете полета :)
Качвам се в самолета в 16:22, а излитането естествено е отложено заради мен и още няколко човека, които са пътували със същия закъснял полет от София.
Огромният Boeing 767/300ER е нещо наистина впечатляващо. Никога не съм си представяла, че човешкият ум може да изобрети подобна машина. Три реда със седалки, две широки пътеки, бизнес класата, разположена в предната част и огромен екран, който през цялото време показва в детайли всички данни за полета, наистина ме изненадват. Първият път когато поглеждам към огромния екран и виждам, че до желаната дестинация остават 7287км съм не просто изненадана, а направо шокирана :)
Полетът е с продължителност 10:10 минути, но LOT са се погрижили да направят пътуването ми достатъчно комфортно. Похапвам лазаня в комбинация със салата от домати, топено сирене и сос винегрет, докато монитора ми съобщава, че се намирам на 10 400 м. надморска височина, движим се със 785/км в час, а навън температурата е -57 градуса по Целзий. О, човечество, колко много си се разглезило само! :)
Кацаме в Чикаго на 03 юни в 19:40ч. местно време. Докато самолетът се снижава, аз любопитно надничам през прозорчето.
Първо впечатление? - целия град е окъпан в зеленина, в далечината виждам високите небостъргачи, а на фона на всичко това се очертава небесно-синьото езеро Мичиган. Като казвам езеро имам предвид огромна водна шир, разпростираща се на площ, по-голяма от територията на Чехия.
Всичко изглежда толкова подредено – пътищата са прави и широки, а не разхвърляни безразборно, както обикновено ги виждам при кацане в други градове.
На проверката ме забавят, тъй като съм попълнила бланката за митническия контрол (в самолета ще ви дадат бланка с информация за митническите служби, която трябва да попълните преди да кацнете) с молив, вместо с химикал, тъй като нямах такъв. Чак към 20:30 мин. успявам да вляза в зоната за пристигащите, където ме чака баща ми. Голямото пътуване е приключило. Сега започва голямото изследване :)
Ден II 04.06.2013
I. Чикаго.
Население: 9,522,434
Щат: ИЛИНОЙС
Известен под името: Land of Lincoln
Столица: Сприйнгфилд
Емблематична личност за щата Илинойс, Ейбрахам Линкълн, следва право в Спрингфийлд и след това полага изпита си за юридическа правоспособност през 1837 год. Превръща се в един от най-уважаваните и успешни адвокати в Илинойс.
Сега, столица на щата, Спрингфийлд е дом на редица обекти свързани с Линкълн (т.нар Lincolniana), включително реставрираният му дом, неговите правни кантори, както и Президентската библиотека и музеят „Еийбрахам Линклън“. Независимо от претенциите на други съседни щати, Илинойс продължава да доказва, че наистина е „Земята на Линкълн“.
Въпреки, че в Илинойс може да предложи много повече от „Windy City”, много от културната и социална идентичност на щата се отъждествява с Чикаго, един от най-големите и вълнуващи градове в региона.
Името на града било дадено от индианците, които го наричали с думата „chicagoua“, което се превежда като силна миризма на чесън, тъй като това растение се намирало в изобилие в южния край на езерото Мичиган, по гористите брегове на обширната река, която носела същото име, Chicagoua.
Въпреки, че градът дълго време е засенчван от Лос Анджелис - вторият най-гъсто населен град след Ню-Йорк, Чикаго (който се нарежда на трето място) може да ви предложи всичко, като същевременно има по-малко стрес и инфраструктурни проблеми от своите крайбрежни съперници.
Основан в началото на 1800г., населението на Чикаго наброява едва 50 души през 1830г. Разширяването на града е повлияно от пристигането на първия локомотив през 1848г. През 1860г. Чикаго играе ролята на най-големият железопътен център в света, служейки като главна връзка между градовете по Западния бряг (East Coast) и границата, която се разпростира на 2000 мили на запад, до Атлантическия Океан.
Въпреки огромният пожар през 1871г., който срива града до основи, Чикаго успява не просто да се съвземе, а продължава да процъфтява още повече, като през 1900г. градът е дом за повече от 2 млн. души, много от които успяват да се доберат дотук чрез претъпкани кораби от Ирландия и Източна Европа.
Отварям очи в 4.30 сутринта. Часовата разлика от -8 часа си казва думата. През първата си нощ тук успявам да спя само около 2-3 часа.
Денят започва с Good Morning America и водещите новини:) Гледам прогнозата за времето и буквално нищо не разбирам :) Градусите са по Фаренхайт. (20 C = 68 F). Всъщност всичките им мерни единици са различни от тези в Европа: вместо кг тук има lbs/pounds (1 lbs = 0.453kg), разстоянията се измерват в мили (miles), 1 mile = 1.609 km, 1 yard = 90cm, 1 inch = 2.54 cm, 12 inches = 1 ft. Объркани ли сте? :) Аз също. С дрехите и обувките е същата работа. Отне ми един ден, докато разбера, че моят номер за дънки е double 0 :)
Още се мотая по пижама и се наслаждавам на гледката от терасата тук в квартал Schaumburg – широка зелена полянка, разположена между жилищния комплекс и паркинга. Докато си пия кафето виждам как една катерица се спуска стремглаво от едно дърво. Други обитатели, които необезпокоявани виреят тук, са зайци и патета. Цари невероятно спокойствие.
Никога не съм харесвала самите американци като нация. С Цветан сме приемали много гости от Щатите чрез Couchsufring и винаги съм имала усещането за това, че гледат на всички от високо. Имат доста ограничено мислене и като цяло са невъзприемчиви и не-отврени към света. Това обаче, не променя факта, че Щатите си остават велика сила, която е дала много на света. Мисля, че ще остана приятно изненадана от престоя си в САЩ.
Навън времето е топло и слънчево. С баща ми сме решили да посветим днешния ден на пазаруване, или за да сме по-точни онова занимание, по което 90% от американците са луди – Shopping.
По принцип съм върл противник на безцелното обикаляне на молове (широко разпространено в България), шопинг маниаците и сериала „Сексът и градът“ със Сара Джесика Паркър и нейните 400 чифта обувки, за които е заделила 40 квадрата от апартамента си :) Тук обаче не мога да не се поддам на изкушението.
Качваме се в колата и поемаме към „Walmart”, който се намира на 850 S Barrington RD, Streamwood IL 60107. Тръгваме от Schaumburg и аз с любопитство надничам през стъклото. Покрай мен се редят къщички със спретнати веранди, подредени като под конец. На много фасади има поставени американски знамена. Чувствам се като в американски филм :) Няма никакви огради, а само безкрайно дълги поляни от свежо зелена окосена трева. Не можете да видите нито един плевел, никакви храсти. Всичко е равно и зелено, като килим.
Къщите изглеждат красиво, но всъщност са построени с доста некачествени материали. В много малко къщи са използвани тухли. Покривите на много от тях не са направени от керемиди, а от пресован картон, напоен с асфалт и пясък (нарича се shingels). Поради тази причина те трябва да се подменят на всеки 10 години. Не е чудно, че при ураганни ветрове много от хората остават на улицата. И въпреки всичко – никъде другаде не съм виждала толкова красиви и спретнати къщички.
Schaumburg e изключително подреден и поддържан квартал. Не навсякъде обаче е така. Щатите имат много лица и съществуват и изключително мизерни и мръсни гета, с висока престъпност, където изобщо не е препоръчително да стъпват бели хора.
Стигаме до Streamwood и влизаме в „Walmart” - огромна търговска верига, предпочитана от много американци, заради ниските цени и голямото разнообразие от стоки. Мислех, че у нас пазарът на хранителни продукти вече е достатъчно развит, но не съм познала. Десетки видове сирена, огромни витрини с някакви сладоледи, които виждам за първи път в живота си, щандове с деликатеси, морски храни...Бира! Като започнем с чешката, полска и немска и стигнем до такива, които излизат от бирариите на Калифорния, Уисконсин, Мисури и къде ли не още. Единствено в Чехия съм виждала такъв богат асортимент, който обаче се състоеше предимно от техни местни марки.
Като всяка жена отделям време на професионалната козметика, която в България би ми излязла солено. Като сравня и цените на хранителните продукти, това направо ме натъжава.
Имайте предвид, че в Щатите нещата с ДДС-то (т.нар. VAT) стоят по различен начин от Европа. За всеки продукт, който закупите отделно се заплаща такса (ДДС), като тя варира в зависимост от щата и suburb-a (предградието), в което се намирате. Обикновено е около 10%, като за алкохола и цигарите, съответно, плащате малко по-голяма такса. Сравнявайки с България и 20% ни ДДС думата „натъжава“ може направо да бъде заменена с „вбесява“. Но гордейте се българи, ние сме горди граждани на Европейския съюз :)
Малко конкретика за цените на храната в Чикаго. Тук кен Coca Cola струва 0.25 USD, ядки „Planters” за 7.68 USD във впечатляваща кутия от 1.500 кг., „Smouked Gouda Cheese” за 10 USD в разфасовка от 680g или пък вскусното швейцарско сирене с огромните дупки отново за 10 USD в разфасовка от 750g. Плодовете също не са скъпи. Около 3 lbs (1.360 кг) банани струват 1.30 USD, 2 lbs ягоди (почти 1 кг.) може да купите за малко под 4 USD. Бутилка от 1.750L дванадесет (подчертавам) годишно уиски „Chivas Regal” ще ви струва 53 USD. При минимално заплащане от 10 USD на час не мисля, че който и да е тук гладува така, както гладуват хората в България. Изобщо няма да засягам темата за пенсионерите.
След като се отбихме в хипермаркета продължаваме по Barrington RD и стигаме до Chicago Premium Outlet Center, който се намира в Warrenville, на 30 мили от Schaumburg. Най-лесният начин да стигнете до там е да тръгнете по платена магистрала номер 88, която излиза на Farnsworth Av. и отдясно ще видите търговския комплeкс.
Инфраструктурата на Чикаго е нещо, което според мен е доста добре премислено. Както ми обясни баща ми, улиците се кръстосват от юг на север или от север на юг и от запад на изток или обратно, а след всеки три малки улици следва четвърта такава, която винаги е голяма. По този начин трафикът максимално се облекчава и е по-лесно да се ориентирате.
Ако възнамерявате да похарчите известна сума пари за дрехи, то Chicago Premium Outlet Center е точното място. Можете да намерите всички световно-известни марки събрани на едно място, като във всеки магазин има огромни намаления.
Това, което разбираме под „Outlet” в България – дрехи, които са излезли от мода преди 5 години, дефектни стоки или пък такива поръчани от Sportsdirect.com, няма нищо общо с истински outlet store. Всичко си изглежда като в нормален фирмен магазин, с изключение на това, че цените са на половина. „Tommy Hilfiger”, “DKNY”, “Ecco”, “GAP”, “Guess”, “Calvin Klein”, “Wilson Leather”, “Michael Kors”, “Timberland”, “Puma”, “Nike”, „Coach” (така и не разбрах защо американците са толкова луди по тази марка), безценните за мен „Fossil” и още десетки други светила в модата предлагат колекциите си на изключителни цени.
Прекарахме цял ден в обикаляне и покупки :) Един практичен съвет, който мога да ви дам е да влезете във Food Court, където може да се отбиете за обяд. По-важното е, че точно срещу входа има Information Customer Service, където можете да получите VIP Coupon Book, която ви дава право да ползвате еднократно намаление във всички магазини, отбелязани вътре. Картата е предназначена само за чужденци, така че ще трябва да покажете паспорта си. Очевидно създадена с рекламна цел, тя е още един начин да получите допълнителна малка отстъпка от всяка една покупка, която ще направите.
Отбиваме се и до Starbucks за освежаваща студена кофеинова напитка, с много мляко, шоколад и лешников аромат. Поемаме за вкъщи привечер и чак сега усещам, че съм леко изморена. Никога няма да успея да разбера хората, които обичат да обикалят магазините по цял ден.
Към 22.30 за първи път усещам, че клепачите ми се затварят и най-после сънят ме побеждава. Заспивам моментално, но само за да се събудя отново в 5.30 часа сутринта. Тази часова разлика наистина ме съсипва.
Ден III – 05.06.2013
5.30 сутринта – дотук нищо необичайно :) Днес времето е мрачно, а по-късно започва да ръми ситен дъжд, който не спира през целият ден.
Днес баща ми има малко работа, свързана с компанията за доставки, в която работи и аз го придружавам. По-голямата част от деня прекарваме в колата и сме в постоянно движение. Сега разбирам защо той всеки път ми казва, че в Америка без кола направо загиваш. Тук разстоянията са зверски. Това е вторият ми пълен ден тук, а още не сме намерили време да стигнем сърцето на Чикаго – Downtown. Но имайте търпение... Ще стигнем и дотам.
Втората половина на деня отново минава в шопинг. Отбихме се в магазин от голямата търговска верига „Best Buy”.
Магазините за дрехи не са нещо, което би ме накарало да ахна от възхищение, но що се отнася до техниката, това е съвсем друга история. А „Best Buy” определено е раят. Огромни плазми, компютри, дигитални камери и каква ли не друга електроника изпълват една огромна зала. Според това какво търсите и какви са финансовите ви възможности, цените варират от изключително скъпа техника до такава на много достъпни цени. И все пак, това което съм чувала не е лъжа – електрониката е в пъти по-евтина от Европа.
Не мога да не споделя с вас, че днес получих един от най-ценните подаръци в живота си. Чудите се защо все още не съм сложила нито една снимка в статията си? Ами защото досега нямах фотоапарат. Най-после, държа в ръцете си първият ми DSLR:) И най-хубавото е, че не е просто DSLR, a зверски добър Canon :) Лошото е, че от писането за блога и от цялата динамика около мен, навлизането в дълбините на истинската фотография става доста бавно. Но ви обещавам, оттук нататък може да очаквате все по-добри фотографии от стотиците красиви места в този живот, които си заслужава да бъдат видени и пречупени през 18-135мм обектив.
Покупките продължават в “Nordstrom Rack”. Обувки! Обувки на квадрат. Десетки рафтове с обувки на известни фирми, някои от които са refurbished (продукти, които са върнати на производителя или продавача, но са абсолютно нови и тествани за дефекти), други по незнайно какви причини са взети от официалните магазини на съответната марка и докарани тук. Ценовия диапазон се движи между 40-80 USD, като за тази сума може да намерите изключителни модели. Покупката на обувки винаги ми е била една от най-трудните, досадни и дълги процедури.
Резултатът от „Nordstrom Rack” - 3 чифта за по-малко от час :) „Franco Sarto”, “Steve Madden” и „Cole Haan” заемат почетното си място в куфара ми, чието свободно пространство застрашително се топи с всеки изминал ден.
Адресът: Woodfield, 1520 E. Golf Road, Schaumburg, Il 60173.
Разстоянията тук са такива, че с обиколката на два-три магазина денят неусетно отминава. Утре обаче ни чака дълго пътешествие многооо на юг. Давам ви малък жокер – Mickey Mouse, „Universal Studios”, палми, домът на портокалите... Заинтригувах ли ви?:) Очаквайте продължение...
Ден IV – 06.06.2013
На колела из USA.
Ставаме към 3.30ч., за да избегнем трафика и да отидем до терминала, от който трябва да се вземе стоката, предназначена за доставка. Тук искам да направя едно малко отклонение от пътеписа и да ви разкажа малко за баща ми.
Баща ми дошъл тук преди много години, още по времето, когато в България една учителска заплата се равняваше на сумата от два хляба. Непримирим по природа, той решил да се откаже от това, което у нас някои може и да наричат „призвание“, а аз наричам унижение и дошъл тук, в Чикаго.
Започнал да гради живота си от нулата. Нямал жилище, приятели, нито пък документи. Работил е за такива гиганти като „Fed Ex”, както и за много други големи компании. Днес вече е американски гражданин и работи за себе си. Това обаче му е коствало 18 години упорита работа и изключително тежки моменти. Гордея се с него, защото мнозина на негово място биха си събрали багажа и биха се върнали с наведена глава. Но не и той.
Както за стотици други хиляди българи, Чикаго се превърнал за него в остров на спасението. Това обаче е вярно само до някъде. Трудно е да разбереш емигрантите. Много българи тук ми казват, че по-хубаво от дома няма. Баща ми казва: „камъкът си тежи на мястото“. Далеч от родината, ти винаги си оставаш „чужденецът“. И въпреки това те са тук, на 8 000 км от дома. Причините, мисля, са ви ясни.
„Американската мечта“ е една голяма илюзия, просто защото такава не съществува. Хората тук живеят, за да работят. Хората в Европа работят, за да живеят. Огромна част от американците, разбира се, живеят на гърба на държавата и не правят абсолютно нищо. За това и баща ми смята, че Щатите ще потънат. Големият изкуствен балон в един момент ще се пръсне. Погрешната политика, водена от редица президенти толкова дълги години, е способна да погуби дори една такава велика сила като САЩ.
Започва голямото пътуване.
Как ще пътуваме? С „Freightliner” - истински гигант със своите 500 конски сили.
През цялото пътуване това нещо се движи със скорост малко над 100 км/ч. (65 мили/ч), които изобщо не се усещат на пътя. Звукът при запалването на двигателя е като при задвижването на турбините на самолет. Когато се настаниш на удобната седалка и погледнеш под теб, леките коли ти изглеждат толкова мънички, като детски играчки :)
В САЩ, освен, че всяка магистрала има номер, интересен е фактът, че нечетните пътища винаги преминават от север на юг и от юг на север, докато четните номера означават, че пътят върви от изток на запад и обратно. Тук посоката, в която се движите е изключително важна, защото понякога това е единствения ви ориентир.
Тръгваме по магистрала 90, която минава през сърцето на Чикаго (Downtown). Зървам за първи път огромните небостъргачи и Sears Tower, който гордо се извисява над останалите си съперници. Омагьосана съм. Никога не съм виждала нещо толкова величествено, колкото архитектурата на Чикаго, което едновременно с това изглежда толкова съвременно. За първи път съм заслепена от красотата на нещо, което е строено не преди 7 века, а само преди около 120 години, когато са създадени първообразите на съвременните небостъргачи.
В сърцето на Чикаго магистрала 90 се слива с 94-та в посока изток. Продължаваме по 94-та към Индиана. В един момент 94-та се слива с магистрала 80 и вървят заедно.
Спираме за кратко в Индиана, за да заредим в бензиностанция Flying J и да си вземем кафе. Противно на това, че американците обикновено пият шварц кафе, което е много воднисто и няма никакъв вкус, това има страхотен аромат.
В Индиана се движим по магистрала 65 в посока юг. Пътувала съм по какви ли не начини: със самолети, 23 часа с автобус до Италия, 22 часа в автобус до Чехия, на стоп от Чехия до България, но никога не съм виждала такъв път. Кръстих я „безкрайната магистрала“. 259 мили (416km) на магистрала 65 пресичат цялата Индиана, но това е само началото. Пътят продължава с нови 137 мили (или 220 км) през Кентъки – щата на конете, бърбана и KFC.
Продължаваме да се движим по магистрала 65 на юг и влизаме в Тенеси, но и това не е достатъчно. Пътят продължава до град Нашвил, а когато стигаме дотам най-после сменяме 65-та с 24 магистрала, посока изток.
Кентъки
Нашвил, Тенеси
Мисля си, че ако такова нещо трябва да бъде построено в България, с темповете, с които сме свикнали, това би ни отнело 20 години и би дръпнало икономиката ни назад с още толкова. Асфалтът навсякъде е гладък като стъкло, лентите в едно платно са минимум 3 (често пъти – 4), маркировката винаги се откроява ясно. Нито една дупка, разбирате ли, през всичките 1900км, който изминах за ден и половина!
Пътят е все един и същ: дълги, прави и широки магистрали, покрай които се нижат безкрайни зелени гори и поляни, осеяни с коне и кротко преживящи крави.
Изненадващо е за мен да науча, че Щатите са рай за животинския свят. В градовете е пълно със зайци, катерици, патици и гъски, които се разхождат необезпокоявани из парковете и нямат страх от хората.
Тежко е обаче положението на сърните и елените, които често излизат на пътя и биват прегазени от шофьорите. Докато караме виждам две убити сърни, чийто тела са застинали неподвижно край магистралата. Гледката е ужасяваща.
Баща ми ми обяснява, че въпреки оградите, които са поставени за защитата им, животните са загубили инстинкта си за самосъхранение, тъй като освен чакалите, тук те нямат други врагове.
Много пъти вечер, привлечени от светлината на фаровете, те изскачат изненадващо на пътя и шофьорите не са способни да реагират. Появата им може да доведе до фатален изход и за хората, тъй като е възможно животното да разбие предното стъкло на автомобила и да предизвика катастрофа.
Докато пътуваме започва да вали ситен дъжд. На един участък в аварийната лента виждам спряла полицейска кола и с любопитство надничам през прозореца. Оказва се, че това всъщност са зоополицаи, които се опитват да заловят най-вероятно изгубено куче. Тук прилагателното „homeless” (бездомен) не се употребява заедно с думата куче. Насред нищото, под дъжда, тези хора спасяват някакво заблудено животно. Мислех си, че тези неща се случват само по „Animal Planet” :)
През най-късните часове движението намалява, но никога не спира. Огромни камиони Фредлайнер, Волво и различни други американски марки, които нищо не ми говорят кръстосват натоварени пътищата. Тук-таме тежко преминават огромни мотори, карани от рокери.
На границата на Тенеси и Джорджия сменяме 24-та със 75 магистрала. В Джорджия 75 магистрала продължава още 375 мили (603км). Пресичаме центъра на Атланта, който ме омагьосва с красивите си небостъргачи. Нямаме време да спираме, така че се задоволявам с няколко снимки, направени от движение, и с надеждата, че при следващото ми посещение ще дойдем отново тук.
Атланта
Вече е станало 23:00 ч. и спираме на една rest area за няколко часа сън. Често, в страни от пътя има rest areas – огромни паркинги, направени за камионите и колите, където може да се спира за по-дълга почивка.
Транспортната инфраструктура на САЩ може да се опише с една дума: мащаби. Всичко е в огромни мащаби и е направено с мисъл за хората. Не ме разбирайте погрешно – не смятам, че американците са велика нация (велика сила – да), но не мога да отрека, че благодарение на пътищата, пътуването тук се превръща в удоволствие, и че това, което съм смятала невъзможно да бъде сътворено с човешки усилия, всъщност се оказва реалност.
Мислех, че 10 часовото пътуване със самолет, Boeing 767/300ER, ще бъде дълго време последният ми личен рекорд, но 900-те мили (или 1448км) изминати днес, счупиха всички скали :)
Ден V – 07.06.2013
II. Орландо.
Население: 2,223,674
Щат: ФЛОРИДА
Известен под името: The Sunshine State
Столица: Талахаси
На следващия ден, много рано сутринта, продължаваме по 75-та и най-после влизаме във Флорида. Спираме да заредим в „Love's” и да си вземем кафе. Отново изборът е голям, а кафето – хубаво :)
Движим се по същия път от 470 миля до 328, където хващаме Florida Turn Pike, който стига до нащата крайна цел: Mickey Mouse, “Universal Studios”, с други думи – Орландо, Флорида :)
Ако мислите, че целия този маршрут е описан в някой пътеводител, лъжете се. В случая пътеводителят е баща ми, който познава Щатите в пъти по-добре от хиляди американци.
Първо впечатление от Флорида? Субтропическият климат е нещо, с което никога не бихте могли да свикнете. Влагата е много голяма. В момента, в който си покажете носа навън вече усещате тежкия въздух, който става все по-труден за дишане.
Ако решите да посетите Флорида, най-подходящия период е от октомври до април, когато не е толкова топло и влажно. Тогава обаче е пиковия сезон и цените са най-високи.
В периода, който улучвам и аз, от май до септември, климатът не е подходящ за почивка, а често в следобедните часове вилнеят тропически бури. Като компенсация ще можете да се възползвате от по-ниските цени и по-малкия брой туристи.
Покрай пътя отново се нижат гористи местности, но за разлика от преди, пейзажът е допълнен от блата, пълни с водни лилии, а понякога и с крокодили.
Докато сме пътували към Флорида, тропическата буря, наречена Андрea, е вилняла из щата. Тръгвайки от Маями и предизвиквайки големи разрушения, ветровете сега се движат на север, като са стигнали чак до Северна Каролина.
Флорида не е единствено онова прелестно място с красиви плажове и сочни портокали, което ви поднасят на картичките. В този щат често се налага хората да бъдат евакуирани или пък остават без домове, безсилни пред мощта на природата.
Орландо, който се намира в Централна Флорида, не е така уязвим от бурите, но субтропическият климат е ясно изразен тук.
Някога тихо фермерско градче, в момента Орландо приветства повече посетители, отколкото което и да е друго място в щата. Причините са няколко, като главната разбира се е Walt Disney World – най-големият и посещаван център за забавления в света, който се разпростира на площ от 100 км.
Огромният комплекс включва 4 парка: The Magic Kingdom, Epcot, Disney's Hollywood Studios и Disney's Animal Kingdom Park. Към тях трябва да добавим и двата водни парка: Blizzard Beach и Typhoon Lagoon. Един куп хотели, кафенета и други места за забавления, които също принадлежат на царството Дисни Ленд го превръщат в огромна територия, на която някои хора посвещават седмици за изследване.
Следващият магнит за туристите във Флорида е Universal Orlando, което е едно от шестте главни холивудски студиа. И въпреки, че Дисни все още командва парада, все повече хора предпочитат кино комплекса, който се състои от два парка: Universal Studios Flordia и Islands of Adventure.
Не на последно място трябва да отбележим и Sea World Orlando – морският парк-чудо, който предлага на своите посетители невероятни изживявания на огромни ролеркоустъри (или както ние им казваме – влакчета на ужасите), срещи с акули, морски лъвове, моржове, стотици видове риби и невероятно шоу с косатки.
И така, пристигаме в Орландо към 11:00 ч. местно време (часовата разлика с Чикаго е +1 час). Настаняваме се в мотел Super 8, адрес 1850 W Landstreet Road, Orlando, Fl 32809. Мястото не е нищо особено, но разполага с всичко необходимо: климатик, хладилник, удобни големи легла и безплатен интернет! (ликувам от радост, тъй като съм се сетила да взема с мен лаптопа на баща ми) :) Така де, тези статии не се пишат самички. Цената е 50 $ на нощувка (за двама души), което звучи добре.
Имаме цял ден на разположение, който обаче е отделен за почивка. Баща ми е изминал над 1440 км за един ден плюс още близо 500км за днешния. Аз пък се проявих като смел навигатор :) С една дума – ние сме героите на деня.
Вечерта отваряме по бира и обсъждаме как ще прекараме шестият ми ден в Щатите: прекалено съм голяма за героите на Дисни, а филмовото студио ми се струва като поредната изкуствено създадена американска атракция. Решено е – утре отиваме в Sea World :)
Ден VI – 08.06.2013
Огромният морски парк се намира недалеч от мотела. Точният адрес: 7007 Sea World Drive, Orlando, Florida 32821. Като казвам „недалеч“ естествено се има предвид, че е невъзможно да се стигне пеша.
Всъщност, тук никъде не можеш да стигнеш пеша. Това е единственото нещо, което не ми харесва в Щатите. Разстоянията са такива, че ограничават свободата ти на движение. По много от булевардите няма дори и тротоари. Единствените хора, които се мотаят по улиците са чернокожи. Парковете са единственото спасение за такива луди като мен, които са свикнали да изразходват многото си енергия като вървят пеша, а не като се возят на коли. Но не и във Флорида. Тук е невъзможно да излезеш на открито. Влагата е повече от непоносима. Надявам се, че в дълбините на морското царство, ще успеем да се скрием от жаркото слънце.
Преди да отидете в Sea World, добре е да бъдете информирани за няколко важни неща.
Туризмът е най-важният фактор, който задвижва икономиката на Флорида. Приходите от тази сфера възлизат на около 40 милиона годишно. Водени от тази политика, американците са създали един куп увеселителни паркове и затворени комплекси, които са им коствали много финансови средства, и които средства се очаква да се възвърнат многократно. С други думи – забележителностите са скъпо удоволствие.
Билетът за Sea World ще ви струва 92 $ (ако е закупен на място) и 82 $ ако го закупите онлайн от www.seaworld.com. Ако желаете да паркирате в близост до комплекса ще трябва да заплатите допълнителна такса паркинг в размер на 15 $. Поради тази причина решихме, че ще е по-разумно да вземем такси.
Още докато се опитвахме да намерим мястото за покупка на билети, вече усещах как по мен се образуват ситни капчици пот. Нямаше 11:00 ч., а въздухът вече беше натежал от изпаренията. Тъй като имаше километрични опашки на касите, решихме да си вземем билети от електронните машини. Там може да пазарувате само ако имате кредитна/дебитна карта. Добре е да знаете обаче, че към цената на билета ще се добави допълнителна административна такса от 6.5 %. Така, удоволствието от срещата с обитателите на морския свят излиза 3 пъти по-скъпо, отколкото би ви струвало в Европа, и по-конкретно в „L'Oceanografic”. Мога да кажа обаче, че за парите, които плащате получавате едно уникално преживяване.
Sea World не е просто аквариум пълен с риби. Това е място, където може да се докоснете до дивото, непознатото и екзотичното. Да се доближите максимално до стотици видове риби, птици и бозайници, които никога не бихте успели да наблюдавате в естествената им среда. Паркът е спасил над 16 000 животни, една част от които не могат да се върнат обратно в океана и са намерили своят нов дом в Sea World. В допълнение на това получавате и екстремни преживявания с ролеркоустъри, водни пързалки и подземни тунели пълни с акули.
Картата, която ви помага в ориентацията, може да ви даде само бегла представа за мащабите на парка. Въпреки огромните размери, е невъзможно да се изгубите, тъй като навсякъде е пълно с табели, указващи какво ще намерите в посоката, в която вървите.
И така, откъде да започнем: морски лъвове, костенурки, или делфини?
Започваме с „Dolphin Cove” и любимите ми делфини. Както винаги те изглеждат така, сякаш ти се усмихват:) Има и подземна част, където могат да се наблюдават грациозните им движения под водата.
Продължаваме към карибското фламинго, наричано още американско фламинго, което се среща по бреговете на Колумбия и Венецуела.
Непохватните пеликани важно се разхождат напред-назад.
Хвърлям бегъл поглед на плоските риби, които тук наричат manta ray. По-едрите екземпляри могат да достигнат на широчина до 7 метра !
Продължаваме към калифорнийските морски лъвове. Тези животни са готови на всичко за една риба :) Уцелваме времето за похапване и стотици хора са се струпали да гледат битката между мъжкарите, която се изразява главно в ръмжене. Като допълнение в борбата се включват и нахалните пернати. Забавно е да гледаш цялата тази какафония :)
Време е за кратко бягство от морските обитатели и Journey to Atlantis, което ви предлага пътешествие по релси и вода (пригответе се да излезете от тук мокри).
За мен водната пързалка не изглежда достатъчно вълнуваща, за сметка на Shark Encounter - подземен тунел, доста подобен на този в „L'Oceanografic”, пълен с акули и озъбени челюсти, които ви дебнат отвсякъде.
Освен акулите, може да се насладите на красивите и ярки цветове на стотици видове непознати риби.
Ефирни медузи, осветени от малки лампички се движат бавно като призраци из водата.
Време е за нещо, което буквално ще ви разтърси - ролеркоустъри. В Sea World може да пробвате „Manta” – гигантски ролеркоустър, който ви показва какво е усещането да се въртите, плъзгате и спускате като гигантска манта, докато летите из въздуха.
Чудите се къде съм аз в цялата тази картинка ли? Пропуснах Manta, но само за да опитам чудовищният “Kraken” - другият ролеркоустър в парка, който ви изстрелва със скорост до 100 км/ч. докато правите лупинги и падате свободно на страхотни височини. Признавам, когато слязох коленете ми лекичко трепереха, но там горе, истински се забавлявах :)
Комплексът „Wild Arctic” беше интересен, дотолкова доколкото видяхме белуги, бели мечки и моржове. Самото представяне с филмчето за летящия симулатор, който е на изследователска мисия някъде из Антарктида е доста глупаво замислена идея.
Като цяло в парка има и доста от това, в което американците с най-добри: създаването на изкуствени забележителности. Но ако това може да впечатли повечето от тях, стратегията не работи за хората от Европа. Единственото нещо, заради което бяхме тук бяха животните, които няма как да бъдат накарани да се усмихват изкуствено и да показват лицемерна любезност. Това бе и причината да предпочета Sea World пред Walt Disney или пък Universal Orlando.
Едно от най-емоционалните и приятни изживявания за мен и баща ми бе Shamu Stadium.
30 минутното шоу на най-големите представители на семейство Делфинови – косатките е нещо, което не трябва да пропускате. Ако се намирате на първите 15 реда на стадиона, пригответе се да понесете водните струи на опашките им:)
Впечатляващ е фактът, че някои от мъжките екземпляри достигат тегло от над 6 тона, а още по-интересно е, че косатките се срещат във всички океани на света. Смятани за изключително интелигентни бозайници, те се поддават на дресировка и тогава наистина се представят като истински звезди във водата.
Отделяме няколко реда и за много близкото на външен вид до Карибското фламинго, но все пак различаващо се от него Чилийско фламинго, което е оцветено в бонбонено розово и се среща главно в Южна Америка ( Еквадор, Перу, Чили, Аржентина).
Като говорим за цветове, не можем да не споменем най-цветните представители от птиците – папагалите.
Мога да ви разкажа за още десетки животни, да ви покажа и снимки, но единственият начин да усетите атмосферата на това място е да отидете там.
Любимите ми места са тези, които още не съм посетила. Нося непознатото винаги в себе си и то е, което ме подтиква да пътувам. Няма по вълнуващ момент от този, в който стъпваш на нова територия, в който опитваш нова храна, слушаш непозната реч, возиш се в чуждо метро. Пътувайте, когато и колкото можете, защото това са най-ярките и запомнящи се моменти в човешкия живот.
В късния следобед, малко преди да си хванем такси, за да се приберем в мотела, небето придобива пепеляво-сив цвят и огромни облаци се започват да се трупат над главите ни. Въпреки това, слънцето намира начин да се промъкне през дебелата пелена и свети все така безмилостно. Въздухът не помръдва.
Ден VII – 09.06.2013
“Hi, how are you doing today?”
За днес имам някакви надежди, че ще успеем да отидем до “Bill Frederick Park”- огромно зелено петно на картата на Орландо, до което стои залепено езерото Turkey. Това, разбира се няма как да се случи, защото ако излезеш навън в 9.00 ч. дрехите по теб вече са залепнали.
Баща ми ми предлага да отидем до „The Mall at Millenia” - огромен търговски център с над 150 магазина, в който ще прекараме по-голямата част от деня.
Преди това обаче, се отбиваме до „DSW Shoes”, който се намира в непосредствена близост. Нужни са ми около 2 часа, за да успея да разгледам всичко. В огромното хале са наредени стотици обувки.
Докато пазаруваме вече е станало време за обяд. Точно до магазина на „DSW Shoes” има ресторантче на италианската верига „Olive Garden”, които са доста популярни тук.
Меню за 1 човек се движи в диапазона между 10-20$. За около 20$ може да вземете предястие (супа или салата), от която може да вземете допълнителна порция без да заплащате, плюс основно ядене. Реших да заложа на морска храна с Lobster Canneollini with Shrimp. Това определено не беше моето ястие. За сметка на това, градинската свежа салата беше страхотна :)
В момента, в който излизаме навън жегата ни обгръща. Сега разбирам, че Мароко е било направо приказка в сравнение с това.
Тук е мястото да спомена една случка, която ме изуми, тъй като в България този сценарии никога не би се разиграл. В един от следващите дни, след като вече сме се прибрали в Чикаго, отиваме с баща ми да обядваме отново в „Olive Garden”. Аз пропускам предястието, тъй като обикновено се наяждам само с него и решавам да поръчам направо пица. Баща ми вече е приключил със супата и се наслаждава на основното си ястие, а аз още чакам за пицата си. Сервитьора идва да ми се извини 2 пъти за това, че поръчката ми бива приготвяна по-дълго от това, което те смятат за нормално. Въпреки широката ми усмивка и обясненията ми, че това ни най-малко не ме притеснява, след няколко минути идва мениджъра на ресторанта, който за пореден път поднася своите извинения и ми казва, че до няколко минути храната ще бъде готова. Накрая ми сервират пицата, при което сервитьора ми се извинява сигурно за стотен път и ми казва, че тя няма да бъде включена в сметката ни, тъй като се е забавила.
Как да ви кажа, почувствах се за първи път в живота си като истински клиент, а не като някой на който просто му вземат парите. В сферата на услугите, американците са свикнали да поставят клиентите на пиедестал. Повечето хора тук са доста разглезени в това отношение. Ако нещо не ти харесва можеш да го върнеш, да го замениш, да се оплачеш, да ги осъдиш. Не случайно Щатите са на едно от първите места по брой спечелени съдебни дела от потребители, водени срещу големи корпорации.
Насочваме се към „The Mall at Millenia”, който се намира на 4021 Conroy Road, Orlando, Fl 32839. За сметка на улиците, по които няма жива душа, огромният търговски център прелива от хора.
Мислех, че тук на Балканите ние сме най-големите грандомани, когато става дума за молове, но не съм била права. Американците са луди по шопинга и следователно трябва да им бъдат осигурени достатъчно магазини, където да обикалят.
Заобиколени от видеостени, които постоянно ги заливат с реклами или успокояваща музика, това е основното им занимание в свободното време. Вместо в парковете, хората седят потънали в меката мебел на огромните зали, в които климатиците и рекламата се грижат за техния комфорт. Наблюдавайки известно време цялата тази тълпа, която се движи на долния етаж, осъзнавам, че не бих могла да живея тук. Стария свят или добре познатата ми Европа е прекалено различна от американския начин на живот.
Опитвам се да разбера какво толкова не ми харесва в американците. Докато зяпам, подпряна на парапета, се сещам за Фредерик Бегбеде и една от неговите книги. Рекламата тук е превзела живота на хората. По-късно вечерта изравям този цитат на любимия ми френски писател, който може да опише посоката на мислите ми по-добре от всичко останало:
„Хората от моя бранш не искат вие да сте щастливи, защото щастливите хора не консумират. Допингът на търговията е вашата тъга. В нашият жаргон се казва “пост-разочарованието от покупката”. Бързо се нуждаете от някакъв продукт и, веднага след като го придобиете, вече имате нужда от друг. Хедонизмът не е форма на хуманизма, той е паричен поток. Неговият девиз: Харча, следователно съществувам. Обаче, за да предизвикаш нужди, трябва да разпалваш ревността, болката, ненаситността - това са моите оръжия.
А моят таргет, това сте вие.“
Точно в това са се превърнали голяма част от американците. Не че в Европа този синдром не съществува, но тук е в космически размери.
В луксозните магазини винаги ви посрещат по един и същи начин - с усмивка зад ушите и с думите: „Hiii, how are you doin' today?, което обаче ми изглежда доста престорено. Не очакват да получат отговор, просто са инструктирани да го казват. Въпреки всичко, може би е по-добре хората да бъдат такива, отколкото намръщените физиономии, с които съм свикнала в родината си.
Голяма част от американците (не всички, разбира се) ми изглеждат точно като любимата им храна в Mc' Donalds – изкуствени.
Между друго знаете ли, че в Щатите има около 33 000 хиляди Mc' Donalds? По магистралите може да видите техни билборди на всеки няколко мили, които ви съобщават, че на следващата отбивка ще ги откриете. Една истинска империя, която поради някаква неизвестна за мен причина, е намерила милиони последователи тук.
Огромните европейски модни гиганти се надпреварват с напълно неизвестни (явно само за мен) марки. „Gucci”, “Louis Vuitton”, “Ann Taylor”, “Neiman Marcus”, ”Macy's”,“Michael Kors”, “Bloomingdale's” и един куп други икони са заели своето място тук. Както винаги има безбожно скъпи магазини и такива, които са по-достъпни.
Където и да се намирате, не пропускайте да хвърлите един поглед на „Macy's” - изключително популярна луксозна търговска верига в САЩ. Ако сте решили да изберете нов аромат за себе си или пък да подарите такъв на някой, това е мястото, където може да намерите стотици парфюми. Докато обикалям, един от костюмираните продавачи върви след мен с чаша с кафе, която ми подава, за да свали обратно на земята зашеметения ми нос :)
Опитвам се да му обясня, че търся точно определен парфюм, който ще си купя и не бих го заменила за нищо друго, но той настоява да ми покаже всичко. Какво си избрах ли? Всяка жена си има своите малки тайни. Парфюмът е една от тях ;)
Следобедната буря не ни пропуска и днес. Тъкмо излизаме навън и дъждът започва да се излива. Прибираме се в мотела и стягаме багажа, защото на другия ден ни очаква дълго пътуване обратно към Чикаго. Резултатът от днешния ден...
но съжалявам малко, защото не съм успяла да натрупам достатъчно впечатления от този щат.
Сбогувам се с Флорида – портокали, красиви плажове и палми, тропическо слънце и жестоки бури – място, което продължава да привлича милиони туристи всяка година. Със сигурност обаче трябва да дойда отново тук, за да видя и Маями, който в момента не е едно от най-приятните места за посещение, заради бурята Андреа.
Ден VIII, IX 10/11.06.2013
Назад към Чикаго.
В понеделника, на 10-ти, ставаме рано сутринта и отиваме до терминала, където трябва да вземем празен трелер, за да може след това да отидем на друго място и да вземем доставката. Този ден не сме късметлии. Оказва се, че терминалът в Орландо е един от основните и служи като разпределител за много от съседните щати. Всички доставки минават от тук и след това се изпращат до предназначената за тях дестинация. Това прави цялата процедура изключително тромава. Ситуацията допълнително се усложнява от факта, че в събота и неделя никой не разтоварва пристигналите стоки, а в понеделника започват да се занимават с това чак след 15.00 ч. Бяхме с вързани ръце. Този ден трябваше просто да чакаме.
Следобедната буря не ни отмина и този ден. Синьо-лилави светкавици раздираха небето, докато вятъра носеше дъжда на вихрушки.
Потеглихме чак към 19.00ч. Вечерта, пътувахме само няколко часа и след това умората ни надви. Няма нищо по изморително от това да седиш на едно място. Поспахме няколко часа на една rest area и още в ранни зори потеглихме пак. Нямам представа колко мили сме изминали във вторника, но със сигурност бях подобрила рекорда си от преди няколко дни.
Маршрутът ни се различаваше от този на отиване.
От Орландо тръгнахме на северозапад по платената магистрала Florida Turnpike до магистрала 75. Карахме по нея на север до магистрала 10. След това сменихме посоката на запад и стигнахме до 27-ма. Чак във вторника, преди обяд, достигаме Cider, Springs, малко градче, което се намира на границата между Джорджия и Алабама. Дори GPS-a се е шашнал и изобщо не може да ни покаже къде сме на картата. Баща ми, както винаги, успява да се оправи с лекота. Нямам представа как успява.
От тук взехме доставката и продължихме към Чикаго. Излизаме на 65 магистрала и минаваме през Алабама. С любопитство надничам към малките сбутани къщички покрай пътя.
Успявам да видя и другата страна на Щатите. Далеч от подредените и спретнати къщи в скъпите предградия на Чикаго, изглеждащи като образец от американски филм, хората живеят в каравани, мобилни колиби, а много от тях обитават чисти бараки. Не че е особено евтино да притежаваш такова нещо. Една мобилна къщичка струва между 20 000 – 30 000 $, а при първата буря, която се развилнее хората остават без дом. Това се случва постоянно. Неволно се сещам за песента „Sweet home Alabama”, която вече не ми звучи толкова приключенско-романтична :)
Повечето американци обаче са свикнали да сменят често жилищата си. За разлика от повечето европейци, които предпочитат да се установят на едно място, за хората в Щатите местоработата определя всичко останало.
По пътя постоянно виждам камиони с ремаркета на U-Haul – американска компания, която предлага коли под наем при преместване. Пикапи, натоварени с всякакви боклуци и огромни кемпери кръстосват магистралите. Живот на колела – това са САЩ.
След това пресичаме Тенеси, Кентъки и големия бял мост, по който минахме и на отиване, и който служи като граница между Кентъки и Индиана. Караме до 259 изход в Индиана. Там магистрала 65 свършва и хващаме магистрала 80 на запад. От 80 се прехвърляме на 94 за Чикаго. След това се качваме на магистрала 290, която чакам с нетърпение.
Вече е към 2:00 сутринта, когато пред очите ми се открива невероятна гледка – високите небостъргачи на Чикаго ни посрещат, окъпани в безброй светлини. Downton през нощта е едно от нещата, които непременно трябва да видите.
Още за това как изглежда „Windy City” след залез слънце, ще може да прочетете във втората част от разказа ми :)
Прибираме се вкъщи към 2:30 ч. сутринта в сряда.
Следващите 2 дни сме толкова изморени, че нищо не ни се прави.
Тук смятам да сложа точка на първата част от пътеписа си. Това е първата статия, в която се нагърбвам със задачата да пиша за толкова дълго пътуване и мисля, че ако трябва да описвам всеки един ден от всички 30 дни, които ще прекарам тук, нещата биха се разводнили прекалено много.
За това във втората част ще се опитам да организирам разказа си не по дни, а тематично, според местата, които съм посетила.
И така, какво да очаквате?
Колко силен е нощният живот в Чикаго или как да пиете коктейли с финес на 27 етаж на покрива на хотел theWit, за запознанство ми с Ива и за българите в САЩ, усещането за „The Windy City”, докато обикаляш града, качен на мотор, езерото Мичиган, а след това ще стигнем и до бурните води на Ниагарския водопад.
За десерт съм ви оставила The Loop или право в сърцето на Чикаго - един уникален пример за модерна архитектура, като започнем от шедьоврите на Мис ван дер Рое с неговия прочут афоризъм „Less is more” (“Малкото е повече“), минем през John Hancock Center и стигнем до една от 8-те най-високи сгради в света – Sears tower, който днес се подвизава под името Willis Tower.
“Hi, how are you doing today?”
За днес имам някакви надежди, че ще успеем да отидем до “Bill Frederick Park”- огромно зелено петно на картата на Орландо, до което стои залепено езерото Turkey. Това, разбира се няма как да се случи, защото ако излезеш навън в 9.00 ч. дрехите по теб вече са залепнали.
Баща ми ми предлага да отидем до „The Mall at Millenia” - огромен търговски център с над 150 магазина, в който ще прекараме по-голямата част от деня.
Преди това обаче, се отбиваме до „DSW Shoes”, който се намира в непосредствена близост. Нужни са ми около 2 часа, за да успея да разгледам всичко. В огромното хале са наредени стотици обувки.
Меню за 1 човек се движи в диапазона между 10-20$. За около 20$ може да вземете предястие (супа или салата), от която може да вземете допълнителна порция без да заплащате, плюс основно ядене. Реших да заложа на морска храна с Lobster Canneollini with Shrimp. Това определено не беше моето ястие. За сметка на това, градинската свежа салата беше страхотна :)
В момента, в който излизаме навън жегата ни обгръща. Сега разбирам, че Мароко е било направо приказка в сравнение с това.
Тук е мястото да спомена една случка, която ме изуми, тъй като в България този сценарии никога не би се разиграл. В един от следващите дни, след като вече сме се прибрали в Чикаго, отиваме с баща ми да обядваме отново в „Olive Garden”. Аз пропускам предястието, тъй като обикновено се наяждам само с него и решавам да поръчам направо пица. Баща ми вече е приключил със супата и се наслаждава на основното си ястие, а аз още чакам за пицата си. Сервитьора идва да ми се извини 2 пъти за това, че поръчката ми бива приготвяна по-дълго от това, което те смятат за нормално. Въпреки широката ми усмивка и обясненията ми, че това ни най-малко не ме притеснява, след няколко минути идва мениджъра на ресторанта, който за пореден път поднася своите извинения и ми казва, че до няколко минути храната ще бъде готова. Накрая ми сервират пицата, при което сервитьора ми се извинява сигурно за стотен път и ми казва, че тя няма да бъде включена в сметката ни, тъй като се е забавила.
Как да ви кажа, почувствах се за първи път в живота си като истински клиент, а не като някой на който просто му вземат парите. В сферата на услугите, американците са свикнали да поставят клиентите на пиедестал. Повечето хора тук са доста разглезени в това отношение. Ако нещо не ти харесва можеш да го върнеш, да го замениш, да се оплачеш, да ги осъдиш. Не случайно Щатите са на едно от първите места по брой спечелени съдебни дела от потребители, водени срещу големи корпорации.
Насочваме се към „The Mall at Millenia”, който се намира на 4021 Conroy Road, Orlando, Fl 32839. За сметка на улиците, по които няма жива душа, огромният търговски център прелива от хора.
Мислех, че тук на Балканите ние сме най-големите грандомани, когато става дума за молове, но не съм била права. Американците са луди по шопинга и следователно трябва да им бъдат осигурени достатъчно магазини, където да обикалят.
Заобиколени от видеостени, които постоянно ги заливат с реклами или успокояваща музика, това е основното им занимание в свободното време. Вместо в парковете, хората седят потънали в меката мебел на огромните зали, в които климатиците и рекламата се грижат за техния комфорт. Наблюдавайки известно време цялата тази тълпа, която се движи на долния етаж, осъзнавам, че не бих могла да живея тук. Стария свят или добре познатата ми Европа е прекалено различна от американския начин на живот.
Опитвам се да разбера какво толкова не ми харесва в американците. Докато зяпам, подпряна на парапета, се сещам за Фредерик Бегбеде и една от неговите книги. Рекламата тук е превзела живота на хората. По-късно вечерта изравям този цитат на любимия ми френски писател, който може да опише посоката на мислите ми по-добре от всичко останало:
„Хората от моя бранш не искат вие да сте щастливи, защото щастливите хора не консумират. Допингът на търговията е вашата тъга. В нашият жаргон се казва “пост-разочарованието от покупката”. Бързо се нуждаете от някакъв продукт и, веднага след като го придобиете, вече имате нужда от друг. Хедонизмът не е форма на хуманизма, той е паричен поток. Неговият девиз: Харча, следователно съществувам. Обаче, за да предизвикаш нужди, трябва да разпалваш ревността, болката, ненаситността - това са моите оръжия.
А моят таргет, това сте вие.“
Точно в това са се превърнали голяма част от американците. Не че в Европа този синдром не съществува, но тук е в космически размери.
В луксозните магазини винаги ви посрещат по един и същи начин - с усмивка зад ушите и с думите: „Hiii, how are you doin' today?, което обаче ми изглежда доста престорено. Не очакват да получат отговор, просто са инструктирани да го казват. Въпреки всичко, може би е по-добре хората да бъдат такива, отколкото намръщените физиономии, с които съм свикнала в родината си.
Голяма част от американците (не всички, разбира се) ми изглеждат точно като любимата им храна в Mc' Donalds – изкуствени.
Между друго знаете ли, че в Щатите има около 33 000 хиляди Mc' Donalds? По магистралите може да видите техни билборди на всеки няколко мили, които ви съобщават, че на следващата отбивка ще ги откриете. Една истинска империя, която поради някаква неизвестна за мен причина, е намерила милиони последователи тук.
Огромните европейски модни гиганти се надпреварват с напълно неизвестни (явно само за мен) марки. „Gucci”, “Louis Vuitton”, “Ann Taylor”, “Neiman Marcus”, ”Macy's”,“Michael Kors”, “Bloomingdale's” и един куп други икони са заели своето място тук. Както винаги има безбожно скъпи магазини и такива, които са по-достъпни.
Където и да се намирате, не пропускайте да хвърлите един поглед на „Macy's” - изключително популярна луксозна търговска верига в САЩ. Ако сте решили да изберете нов аромат за себе си или пък да подарите такъв на някой, това е мястото, където може да намерите стотици парфюми. Докато обикалям, един от костюмираните продавачи върви след мен с чаша с кафе, която ми подава, за да свали обратно на земята зашеметения ми нос :)
Опитвам се да му обясня, че търся точно определен парфюм, който ще си купя и не бих го заменила за нищо друго, но той настоява да ми покаже всичко. Какво си избрах ли? Всяка жена си има своите малки тайни. Парфюмът е една от тях ;)
Следобедната буря не ни пропуска и днес. Тъкмо излизаме навън и дъждът започва да се излива. Прибираме се в мотела и стягаме багажа, защото на другия ден ни очаква дълго пътуване обратно към Чикаго. Резултатът от днешния ден...
но съжалявам малко, защото не съм успяла да натрупам достатъчно впечатления от този щат.
Сбогувам се с Флорида – портокали, красиви плажове и палми, тропическо слънце и жестоки бури – място, което продължава да привлича милиони туристи всяка година. Със сигурност обаче трябва да дойда отново тук, за да видя и Маями, който в момента не е едно от най-приятните места за посещение, заради бурята Андреа.
Ден VIII, IX 10/11.06.2013
Назад към Чикаго.
В понеделника, на 10-ти, ставаме рано сутринта и отиваме до терминала, където трябва да вземем празен трелер, за да може след това да отидем на друго място и да вземем доставката. Този ден не сме късметлии. Оказва се, че терминалът в Орландо е един от основните и служи като разпределител за много от съседните щати. Всички доставки минават от тук и след това се изпращат до предназначената за тях дестинация. Това прави цялата процедура изключително тромава. Ситуацията допълнително се усложнява от факта, че в събота и неделя никой не разтоварва пристигналите стоки, а в понеделника започват да се занимават с това чак след 15.00 ч. Бяхме с вързани ръце. Този ден трябваше просто да чакаме.
Следобедната буря не ни отмина и този ден. Синьо-лилави светкавици раздираха небето, докато вятъра носеше дъжда на вихрушки.
Потеглихме чак към 19.00ч. Вечерта, пътувахме само няколко часа и след това умората ни надви. Няма нищо по изморително от това да седиш на едно място. Поспахме няколко часа на една rest area и още в ранни зори потеглихме пак. Нямам представа колко мили сме изминали във вторника, но със сигурност бях подобрила рекорда си от преди няколко дни.
Маршрутът ни се различаваше от този на отиване.
От Орландо тръгнахме на северозапад по платената магистрала Florida Turnpike до магистрала 75. Карахме по нея на север до магистрала 10. След това сменихме посоката на запад и стигнахме до 27-ма. Чак във вторника, преди обяд, достигаме Cider, Springs, малко градче, което се намира на границата между Джорджия и Алабама. Дори GPS-a се е шашнал и изобщо не може да ни покаже къде сме на картата. Баща ми, както винаги, успява да се оправи с лекота. Нямам представа как успява.
От тук взехме доставката и продължихме към Чикаго. Излизаме на 65 магистрала и минаваме през Алабама. С любопитство надничам към малките сбутани къщички покрай пътя.
Успявам да видя и другата страна на Щатите. Далеч от подредените и спретнати къщи в скъпите предградия на Чикаго, изглеждащи като образец от американски филм, хората живеят в каравани, мобилни колиби, а много от тях обитават чисти бараки. Не че е особено евтино да притежаваш такова нещо. Една мобилна къщичка струва между 20 000 – 30 000 $, а при първата буря, която се развилнее хората остават без дом. Това се случва постоянно. Неволно се сещам за песента „Sweet home Alabama”, която вече не ми звучи толкова приключенско-романтична :)
Повечето американци обаче са свикнали да сменят често жилищата си. За разлика от повечето европейци, които предпочитат да се установят на едно място, за хората в Щатите местоработата определя всичко останало.
По пътя постоянно виждам камиони с ремаркета на U-Haul – американска компания, която предлага коли под наем при преместване. Пикапи, натоварени с всякакви боклуци и огромни кемпери кръстосват магистралите. Живот на колела – това са САЩ.
След това пресичаме Тенеси, Кентъки и големия бял мост, по който минахме и на отиване, и който служи като граница между Кентъки и Индиана. Караме до 259 изход в Индиана. Там магистрала 65 свършва и хващаме магистрала 80 на запад. От 80 се прехвърляме на 94 за Чикаго. След това се качваме на магистрала 290, която чакам с нетърпение.
Вече е към 2:00 сутринта, когато пред очите ми се открива невероятна гледка – високите небостъргачи на Чикаго ни посрещат, окъпани в безброй светлини. Downton през нощта е едно от нещата, които непременно трябва да видите.
Още за това как изглежда „Windy City” след залез слънце, ще може да прочетете във втората част от разказа ми :)
Прибираме се вкъщи към 2:30 ч. сутринта в сряда.
Следващите 2 дни сме толкова изморени, че нищо не ни се прави.
Тук смятам да сложа точка на първата част от пътеписа си. Това е първата статия, в която се нагърбвам със задачата да пиша за толкова дълго пътуване и мисля, че ако трябва да описвам всеки един ден от всички 30 дни, които ще прекарам тук, нещата биха се разводнили прекалено много.
За това във втората част ще се опитам да организирам разказа си не по дни, а тематично, според местата, които съм посетила.
И така, какво да очаквате?
Колко силен е нощният живот в Чикаго или как да пиете коктейли с финес на 27 етаж на покрива на хотел theWit, за запознанство ми с Ива и за българите в САЩ, усещането за „The Windy City”, докато обикаляш града, качен на мотор, езерото Мичиган, а след това ще стигнем и до бурните води на Ниагарския водопад.
За десерт съм ви оставила The Loop или право в сърцето на Чикаго - един уникален пример за модерна архитектура, като започнем от шедьоврите на Мис ван дер Рое с неговия прочут афоризъм „Less is more” (“Малкото е повече“), минем през John Hancock Center и стигнем до една от 8-те най-високи сгради в света – Sears tower, който днес се подвизава под името Willis Tower.
Comments
Post a Comment