Аплодисменти за момичето...

За всички, които следят блога ни и не ме познават, най-вероятно не е известно, че напуснах България. Временно разбира се, но не се разбира докога. Животът ще покаже. Сега живея в...

Дубай. Точно така: Дубай, Обединени Арабски Емирства. Това е новият ми дом. Всъщност това е опит да направя целия свят свой дом. Какво имам предвид? Ще ви разкажа в тази статия, която ще бъде по-различна от досегашните. Тя няма да бъде свързана с пътешествия и същевременно ще сложи началото на едно огромно мое пътешествие, най-голямото, което съм правила досега.

Подписах 3 годишен договор с Emirates Airlines и на 14.05.2014г. пристигнах с полет през Истанбул в Дубай. Повечето ми познати и няколкото ми приятели бяха доста изненадани да научат това. По принцип съм доста тих човек, не обичам празните приказки, не споделям особено много от личния си живот. Може би заради това никой не очакваше да направя подобно нещо. Малко са хората, които знаят, че зад тихата ми външност бушува истински огън и съм склонна да правя много дивотии, които повечето хора нямат смелост да сторят.

Много хора бяха потресени от решението ми. Задаваха ми се множество въпроси.

Защо оставяш шансовете си за развитие в правото (за тези от вас, които не знаят, аз съм магистър по право, възпитаник на СУ "Св. Климент Охридски") и отиваш да работиш като стюардеса? Някои хора дори го нарекоха "да сервираш във въздуха". Как така ще зарежеш всичко тук и просто ще заминеш? Какво по дяволите ще търсиш в страна, в която 300 дни в годината средната температура е 40 градуса? Как ще живееш с порядките и обичаите на арабския свят?

Нямам отговор на всички тези въпроси. Нямам отговор защо след първите 3 години в университета светлата ми мечта да променя света чрез силата на правото се превърна в едно тихо негодувание, след това премина в отвращение към образователната система и накрая в гняв към цялата държава.

 Нямам отговор защо след като 5 години си скъсваш задника от учене и вярваш в тази така "престижна професия" след това трябва да работиш още поне 1-2 години за 300-400 евро на месец, да правиш кафета и да бъдеш порицаван и поучаван от мастити адвокати докато си стъпиш на краката и започнеш да се оправяш сам. Разбира се ако мама и тати вече са поставили основата нещата стоят по различен начин. Е, а съм отгледана в семейство на обикновени учители, изстрадали толкова много през целия си живот, колкото малко от вас могат да си представят. Гордея се с това обаче, тъй като благодарение на тях днес съм това, което съм.

Нямам отговор защо веднага след като завърших на първата ми официална работа (разбирайте, докато бях студентка постоянно работех, но бе "неофициално", тъй като на никой работодател не му се плащат осигуровки в България) нещата така се оплетоха накрая, че завършиха с Главна Дирекция "Борба с организираната престъпност", арести на шефовете ми и разпити в качеството ми на свидетел и служител на въпросната организация.

Нямам отговор защо половината ми семейство и 90% от приятелите ми избягаха от България. Баща ми и леля ми живеят в САЩ, братовчедите ми са в Германия, приятелят ми също замина за Германия. Искате отговори? Мисля, че и сами можете да ги намерите.  Моят отговор на всичко това е: Аз заминах за Дубай.

И така, пристигнах на 15 май, в 3 сутринта в стаята си в сградата Al Fattan, квартал Al Qusais, Дубай. Няма да крия от вас усещането когато заминеш някъде. Бях съвсем сама, след  общо 7 часа летене и 7 часа престой на летище Ататюрк в Истанбул се намирах на другия край на света. Дори не знаех къде точно се намирам. Смелостта понякога напуска и най-смелите. Първият ми ден в Дубай започна със сълзи.

Хората са казали, че утрото е по-мъдро от вечерта. Не са сбъркали. На следващата сутрин в хола ме очакваше съквартирантката ми - Елена от Молдова, с която имах възможност да споделя мислите, които ме тревожеха. Оказа се естествено, че всички новопристигнали тук се чувстваме по този начин. Всички сме подложени на огромен стрес. Всички плачем. Понякога е толкова успокоително да знаеш, че някой друг е изпитал точно това, което ти изпитваш в момента. В английския език има един израз "I have been there" ("минал съм през това"), който наистина може да те накара да усетиш съчувствието на другите. Това отново ми напомня за една от любимите ми писателки Елизабет Гилбърт и това, което тя казва на италиански си приятел Джовани, който се опитва да научи на английски.

"На Джовани не му стана ясно в началото —  Откъде точно съм минал?  Но аз му обясних, че дълбоката скръб понякога е почти като определено място, като координати върху картата на времето. Когато се намираш в дебрите на страданието, не можеш да си представиш, че някога ще намериш път до по-добро място. Но ако някой те убеди, че също е минал от там, но е продължил напред, а сега е излязъл, понякога може да вдъхне надежда."

Малко по-малко започнах да свиквам с новия си живот.
В последствие разбрах, че имам още една съквартирантка, Афия, от така екзотичната държава Тринидад и Тобаго, която в момента беше заминала в отпуск.
Мога да кажа, че извадих късмет с настаняването си. Живеем в огромен (наистина огромен) апартамент с кухня, хол, 2 тераси, всяка има персонална стая с персонална баня. Всичко изглежда добре и важното е, че хората, с които споделям всичко това са разбрани.

След 2-3 дни започнах обучението си в колежа на Emirates. Прекарах там 8 седмици, в които смея да твърдя ми се случиха толкова неща, колкото може би някои хора не преживяват за целия си живот.
Срещнах хора от над 30-40 държави,  прекарах седмици в симулаторите на Emirates Training College, научих се да гася пожари, да се справям с турболенция, декомпресия, да оказвам първа помощ, да евакуирам пътници за 90 секунди от самолет, да се справям в ситуация на "ditching" (аварийно кацане на самолет във вода), научих системите и функциите на Boeing 777-300, Boeing 777-200, Airbus 380. Имах множество изпити (теоретични и практически), безсънни нощи, ставания в 4 сутринта всеки ден, стрес и многоо ама многоо яки моменти с всички тези хора, които бяха дошли, за да направят една своя мечта реалност - да се научат да летят.

И за тези от вас, които смятат, че да си стюардеса е като да си "сервитьорка във въздуха"... Мили ми читатели, от цялото това време, прекарано в колежа, сервирането на пътниците заема около 10% от обучението. Всички, които пътуват (това се отнася и за мен преди да започна тази работа) смятаме, че главната функция на стюардесите и стюардите е точно това.

Нека ви кажа нещо. Ако нещо непредвидено, извънредно, се случи по време на полет, не капитанът или вторият капитан ще са тези, които ще ви спасят кожите, защото те не са тренирани за това. Това е нашата роля, на тези, които сме в кабината. И между сервирането на "chicken or beef", постоянно ни се напомня да си отваряме очите за хиляди други неща. Така, че това което виждате на борда всъщност не е онова, за което сме тренирани. Това е само повръхността, под която се крият истинските ни задължения и отговорности. От там идва и голямата заблуда. Заблуда, в която и аз живеех години наред, докато летях като обикновен пасажер.

Завърших колежа. В момента вече летя. Всички са любопитни. Всеки ме пита как се чувствам? Какво е усещането? Кои държави съм посетила? Къде отивам следващия месец?

Летенето е работа като всяка друга работа. Това означава, че си има добрите и лошите страни. Същевременно да летиш е работа, която не може да се сравни с никоя друга и точно това е, което харесвам в нея.

Мисля, че това, което ме прави щастлива с Emirates в момента е разнообразието. Избягах от живота от 9:00 до 17:30, обедните почивки, прибирането вкъщи по един и същ маршрут, купуването на кафе от едно и също място всяка сутрин, общуването с едни и същи хора. Тези малки детайли, от които се състои ежедневието ни. Отчаяно исках да избягам от това ежедневие.

Сега работя според графика си, който е различен всеки месец. Нямам уикенди, почивните ми дни може да бъдат по всяко време на седмицата. На всеки полет имам 13 до към 20-тина (в зависимост от типа самолет) колеги, които идват от различни държави. На всеки полет хората, с които работя се сменят. Пътниците се сменят. Дестинациите се сменят. Часовите зони се сменят. Хотелите, в които отсядам се сменят. Мисля, че това обяснява защо съм тук.

На второ място, причината е тази, която кара 90% от хората да се захващат с авиацията: исках да пътувам. Ама да пътувам не два пъти в годината по 7 дни, откраднати от оскъдната ми отпуска, а да пътувам МНОГО и в РАЗЛИЧНИ държави. Наскоро ми попадна тази снимка в интернет. Мисля, че тя обяснява втората точка от мотивацията ми:

Едно нещо съм научила през живота си и то е, че никога не трябва да правиш нещо, което не те прави щастлив. E, това ме прави щастлива. За това избрах да работя като стюардеса.

Наред с прекрасните моменти не мога да подмина и не чак толкова приятните моменти на това да летиш. Защото нали знаете, монетата винаги има две страни.

Професията на стюардеса обикновено изглежда бляскава и лека работа. Това до голяма степен се дължи и на нас, които се опитваме да поддържаме този имидж. Винаги когато прекосяваме терминала на някое летище в безупречните си униформи, с червените шапки на Emirates и големите усмивки хората ни гледат с уважение и радост.

Тук няма да ви се оплаквам, нито пък искам да бъда негативна. Ще изложа само обективните факти, такива каквито са. От личния си опит мога да потвърдя, че летенето е изключително изтощителна професия. Това се дължи на факта, че сменяте часови зони, климатични пояси, както и на това, че на 35 000 фута височина тялото ви понякога наистина "крещи" от това, което му причинявате. Особено ако му го причинявате на всеки 3-4 дни.

Понякога имате полети, за които трябва да станете в 3-4 сутринта. След това може да имате полет с продължителност от 7-8 часа, да отидете в държава където имате часова разлика от 2,3,5 часа... Имате 24 часов престой и след това правите същото упражнение обратно.
Понякога тялото ви не знае дали е ден или нощ. След 7 часов полет и прибиране в 2 сутринта в Дубай например, може да сте адски изморени, но да не можете да спите през целия ден. Тялото ви не притежава режим на съня, тъй като може да трябва да ставате в 3 сутринта, или пък отивате на работа в 8 вечерта или по което и време на денонощието, според графика ви.
Понякога мога да не ям в продължение на 15-18 часа, понякога се събуждам по нощите зверски гладна. А понякога просто се събуждам и не знам в коя държава съм. Знам, че ви звучи нелепо, но питайте някой със същата професия. Ще го потвърдят.
С всичко това се опитвам да кажа, че в момента, в който започнете да летите, биологичният ви часовник спира да работи. Това няма как да не се отрази и на общото ви физическо състояние.

Психическото ви състояние пък е съвсем отделна тема, която не искам да захващам тук. Като цяло летенето е не просто професия, а начин на живот. За съжаление, такъв живот, в който обикновено сте сам. Да бъдеш всеки ден толкова близо до облаците изисква своите жертви.

Както споменах, на 35 000 фута височина нещата могат да се объркат много лесно. След първите си 2 седмици летене отидох на лекар и ми бе забранено да летя за 10 дни поради баротравма. С две думи една лека настинка или раздразнено гърло там горе в облаците се превръща в огромен проблем. В следствие на това т.нар. евстахиева тръба бива блокирана. Поради невъзможност на средното ухо да изравни налягането с това отвън ушите ви почват да се пълнят с течност, изпитвате болезнено усещане, обикновено по време на кацане, а в моя случай - това бе придружено и с кръвоизлив в дясното ухо. Единственото което можете да направите е да спрете летенето за известно време, докато се възстановите.

Това са само част от негативните последици на летенето. Има още много неща, които могат да се кажат по темата.
Въпреки всичко мога да ви кажа, че това, което правя сега си струва всяко едно направено усилие, всяка една жертва. Не съжалявам нито за миг, че се впуснах в това приключение. До кога ще продължи, не знам. Знам само, че това е което искам да правя в момента.

Помните ли онази стара реклама на Coca-Cola (ако не си я спомняте, вижте я тук http://vbox7.com/play:1864fe70), в която се казваше:

"Аплодисменти за колегата, който си тръгва от работа преди шефа...И за момичето, което пътува по света съвсем само. А също и за мъжа, който не се срамува да носи цветя пред всички или да слезе от автобуса заради жена..." "Аплодисменти за момичето, което заразя правото, за да стане ветеринар" (последното, между другото, е доста близко до моя случай) ;)

Аз ще завърша с:

Аплодисменти за момичето, което превръща мечтите си в реалност и не се страхува да прави това, което и носи истинско щастие.